Здравейте, другари! Отдавна не съм минавал през този блог, но ето че след дълга пауза отново настана време да ви разкажа туй-онуй.
Пригответе се, този пост ще бъде дълъг и от него няма да научите нищо повече от това защо оставих София на софиянците и заживях отново във Велинград.
Какво, ако ви кажа, че обиколката на Санстефанска България е само 76 километра? Даже смея да твърдя, че за една събота можете да я минете цялата и то на колело. Знам, че ви се струва пълен абсурд, но след малко ще се убедите сами, че нито ви лъжа, нито си измислям. Този пътепис е съвсем истински и всички местности, села и хора, които ще срещнете в него, са от плът и кръв.
Тая съвсем обикновена и битова история съвсем нямаше да бъде обект на нашия разказ, ако не се бе случила по средата на лятото в едно село, проснало се необезпокоявано в полите на Родопите. То беше от тия села, дето навремето били много олюдени, а днеска из улиците им се гонят избягалите от кофите за боклук трънаци, изхвърлени из нечий двор.
Обзалагам се, че имате поне един приятел, който винаги дава щури идеи за уикенда. Обзалагам се също, че ви ги дава в работно време. Това е коварно поради две причини – първо, не слушате много внимателно предложението и второ, вече сте неработоспособни.
Делничен ден в началото на лятото. В София е пълно с автомобили. Хората бързат за работа, изнервени са и хич не им се занимава с мен. Още повече, че тогава все още бях по-паянтов от прохождащ малчуган, втурнал се към надуваем замък. Аз се притеснявам, понеже колелото е неконтролируемо, те ми бипкат, аз се панирам още повече и просто се моля веднъж завинаги да изляза от града. Тежка беше тая битка с трафика, но в крайна сметка излязох невредим от нея.
Да, знам. Можех просто да тръгна от Видин и да си спестя едни 300 километра по българските пътища. Само че не го направих, защото в моята глава всичко беше планирано стотици и хиляди пъти. Трябваше да тръгна точно от Велинград. От къщата, в която съм израснал. Да си налея вода от чешмата на улицата, точно както правех всеки път, когато излизах с колелото като дете.
Истината, Рокси, е, че хората не знаят как да пият ракия. Нямат културата да общуват с тая свещена напитка. Неглижират я. Не я взимат на сериозно. Надсмиват ѝ се докато надигат чашите скъпо уиски или пък, някак между другото си я мятат в гърлaтa, без да ѝ отдадат дължимото.
Тя милата все по-малко внимание получава, но това не я отказва да им помага, да ги учи, да ги съветва и напътства, когато в крайна сметка са изгубили всякаква друга вяра и са опрели до нея. Ракията е винаги при нас, но има тъжната участ да присъства в стаята без никой да я вижда.
Казват, че в живота на човека има три събития, които имат ролята на крайъгълен камък – раждането, сватбата и смъртта. Е, аз бих добавил и четвърто – първото съкращаване от работа.
Имах възможността да преживея от първа ръка това паметно събитие и да бъда главен герой в него. Съдбата ми бе отредила да се сблъскам със суровата действителност. Срещата ни беше неочаквана, но за сметка на това бях изкаран на главната сцена по долни гащи.
Тая работа се случи миналата година по Коледа. Снег беше затиснал целия град и така тежеше, като че ли с мокра аша си се покрил. Ама снег до кръста ти казвам. Половината град без ток седи – далекопроводите се скъсали некъде из гората. Дърветата натежали от снега и взели да падат баш врез жиците. Пуста да опустее и зимата ти и чудо.
