Разкази, файлетони, впечатления, гледна точка.
Талибаните превзеха Афганистан!
Политическата нестабилност в страната се увеличава!
Идва поредната вълна COVID-19!
Това съвсем не са заглавия от медиите, макар и да звучат така. И определено ме карат да си мисля, че всичко отива по дяволите. Изглежда светът е устремен към своя край, а упадъкът, на който ставаме свидетели ни се струва неизбежен.
Предполагам, че щом сте тук, то има поне една сфера в живота ви, в която не се чувствате щастливи. Може би заплатата ви не е толкова голяма, колкото ви се иска. Или пък работата ви не е толкова престижна, колкото на приятелите ви. Може би не ви върви в любовта или нещо изначално е сбъркано и щастието все ви се изплъзва.
Като тийнейджър бях запленен от какви ли не конспиративни теории – вярвах, че кацането на луната е инсценирано, че Джон Ленън е убит по поръчка на американските тайни служби, че светът се управлява от рептили и какви ли не подобни фантасмагории. По едно време дори бях убеден, че Майкъл Джексън е инсценирал смъртта си само за да намери спокойствие.
Колкото повече се задълбавах в различните конспирации, толкова по-объркан се чувствах. Малко по-малко почнах да си давам сметка, че огромна част от тях лежат на неверни твърдения и звучат откровено абсурдно.
Лежеше на тревата. Беше минавала покрай тази полянка стотици пъти, но досега не беше спирала на нея. И тя самата не знаеше защо, но точно днес днес изпита нуждата да се отбие за момент.
Спомняш ли си онова усещане, което идва в късна пролет, когато цялата природа е нацъфтяла и е неизбежно да не се захласнеш я по някоя нова муза, я по блян, спуснал се като цветен прашец от небето?
Здравейте, другари! Отдавна не съм минавал през този блог, но ето че след дълга пауза отново настана време да ви разкажа туй-онуй.
Пригответе се, този пост ще бъде дълъг и от него няма да научите нищо повече от това защо оставих София на софиянците и заживях отново във Велинград.
Тая съвсем обикновена и битова история съвсем нямаше да бъде обект на нашия разказ, ако не се бе случила по средата на лятото в едно село, проснало се необезпокоявано в полите на Родопите. То беше от тия села, дето навремето били много олюдени, а днеска из улиците им се гонят избягалите от кофите за боклук трънаци, изхвърлени из нечий двор.
Истината, Рокси, е, че хората не знаят как да пият ракия. Нямат културата да общуват с тая свещена напитка. Неглижират я. Не я взимат на сериозно. Надсмиват ѝ се докато надигат чашите скъпо уиски или пък, някак между другото си я мятат в гърлaтa, без да ѝ отдадат дължимото.
Тя милата все по-малко внимание получава, но това не я отказва да им помага, да ги учи, да ги съветва и напътства, когато в крайна сметка са изгубили всякаква друга вяра и са опрели до нея. Ракията е винаги при нас, но има тъжната участ да присъства в стаята без никой да я вижда.
Казват, че в живота на човека има три събития, които имат ролята на крайъгълен камък – раждането, сватбата и смъртта. Е, аз бих добавил и четвърто – първото съкращаване от работа.
Имах възможността да преживея от първа ръка това паметно събитие и да бъда главен герой в него. Съдбата ми бе отредила да се сблъскам със суровата действителност. Срещата ни беше неочаквана, но за сметка на това бях изкаран на главната сцена по долни гащи.
Тая работа се случи миналата година по Коледа. Снег беше затиснал целия град и така тежеше, като че ли с мокра аша си се покрил. Ама снег до кръста ти казвам. Половината град без ток седи – далекопроводите се скъсали некъде из гората. Дърветата натежали от снега и взели да падат баш врез жиците. Пуста да опустее и зимата ти и чудо.
