Ако питате мен, Родопите са цял един свят: пъстър и неопитомен, но същевременно благ и добър; гостоприемен и мек, но не и без своите понякога обвити в мъгла и злокобност пропасти; постоянно променящ се, но с натрапчивия отглас на една трудно определима древност.
Свят, в който пътешественици преди и сега са се потапяли и чиито сетива се насищат на простора на планината, съчетаващ дълбоките, почти отвесни урви, ярко контрастиращи на заоблените възвишения.
Свят, в който една малка частица прелест ни се разкри в рамките на няколко часа в района на хижа “Марциганица”. За един следобед успяхме да се изкачим до връх Попа, да се спуснем в дебрите на пещера Добростански бисер и да посетим малкия, но много уютен параклис “Св. Петър и Павел”.
Хижа “Марциганица”
Но да започнем първо от хижата. Въпреки, че хижа в местността Марциганица има още от 70-те години на миналия век и тази хижа в определени периоди е споделяла съдбата на много други хижи из родните планини – а именно да не приема туристи.
За щастие през последните години новите стопани на хижата са се постарали да я превърнат в истинско бижу. Бих казал дори еталон. Сградата е изцяло реновирана, а районът наоколо напълно облагороден – хижата разполага с голям паркинг, няколко самостоятелни къщички, футболно игрище, ски писта и дори малък открит басейн.
До хижата се стига по асфалтиран път от село Добростан.
В самата хижа не сме отсядали, но материалната база изглежда много добра. Хората от персонала също бяха много отзивчиви.
Пещера Добростански бисер и панорамна площадка “Марциганица”
Хижа “Марциганица” се намира на кръстопът, където се пресичат множество туристически маршрути. Това я прави чудесна отправна точка към различни дестинации, както за опитните планинари, така и хората, предпочитащи по-леки маршрути.
Именно на по-леките маршрути заложихме и ние този път. Тъй като разполагахме само с един следобед, с Теди си бяхме набелязали пещера Добростански бисер, връх Попа и параклисът “Св. Петър и Павел.
Първо се отправихме към пещерата. Маршрутът започва от басейна пред хижата и се тръгва по много добре маркирана с жълт цвят пътечка. До пещерата бяхме идвали и друг път на връщане от Белинташ, но се оказа, че отваря за посетители чак в началото на май и така и не успяхме да я посетим.
Предния път по някаква случайност бяхме пропуснали да се отбием и до панорамната площадка “Марциганица”, но този път не пропуснахме тази възможност. До панорамната площадка се отива по следния начин – тръгвате от хижата и слизате по стълбичките до полянката под хижата. Има голяма табела с туристически маршрути и информация относно резервата “Червената стена”. Тук се отбиваме наляво и навлизаме по тясна пътечка между дърветата. След само минутка-две се озоваваме на площадката, кацнала на ръба на скалата. Трудно се описват такива гледки, затова най-добре отидете и ги вижте с очите си.
След като се налюбувахме (ако това изобщо е възможно!) на родопските дипли, прилични на едно безкрайно и бурно море, се отправихме отново към Добростански бисер. Пещерата е толкова близо, че тъкмо човек навлиза в ритъм и то вземе, че стигне. Пътечката е кратка, минава през гора и няма изкачвания. С две думи подходяща за малки деца и възрастни хора.
На входа на пещера Добростански бисер ни посрещна любезен и изключително начетения стопанин, който ни разказа историята на пещерата. Тя е открита през 60-те години на миналия век и е добре проучена от спелеолозите. Въпреки че представлява една сравнително малка зала, в нея са намерени пещерни бисери, както и множество ценни от геоложка гледна точка образувания.
В пещерата се влиза без водач, но има определен ред за разглеждане на залата. Първо се слиза по серия от стръмни стълби и след това се поема надясно и залата се обикаля по добре обезопасена пътека в посока обратна на часовниковата стрелка.
Едно от най-впечатляващите формирования в пещерата е Комина – внушителна цепнатина в единия край на пещерната зала, който се врязва дълбоко в тавана на пещерата.
В залата има стотици сталактити, сталагмити и сталактони, които можете да оприличите на какво ли не. На нас много ни заприличаха на градински тролчета, лица, свещници, каменни водопади, но бих казал, че най-интересното образувание (към което насочи вниманието ни и стопанина) беше световната купа по футбол. Приликата с трофея от световното първенство по футбол е наистина забележителна.
На излизане се спряхме отново при господина, който стопанисва пещерата. Побъбрихме си малко, тъй като имахме нужда от напътствия. Виждаше се, че човечецът познава добре района, затова решихме да го разпитаме за забележителностите в околността, които можехме да посетим за краткото време, с което разполагахме.
Освен близкия връх Попа се оказа, че наблизо има и вековно дърво с параклис до него. Опитахме се да запомним всички указания и ориентири, благодарихме и отново поехме по пътеките.
Връх Попа
До връх Попа се стига сравнително лесно, но трябва да внимавате за няколко ключови места. Първо, ако идвате от хижа “Марциганица, отново се движите по жълтата маркировка. Второ, щом видите входа на пещера Добростански бисер, трябва да хванете пътеката вляво, която минава в ниското под самата постройка. Първоначално пътеката върви леко надолу, после заравнява и след малко излиза на нещо като полянка. На тази полянка някога е имало маса с пейки и аптечка, но към юни 2025 г. от тях бяха останали само няколко дъски.
Ключово е на това открито пространство да завиете наляво. Пътеката, която води към връх Попа не е особено видима, но все пак ако внимавате, няма да ви убегне. Важно е да не я пропуснете, защото ако продължите напред по добре обособената пътека, ще се насочите към водопад Сливодолско падало, който е около 3 часа път пеша.
След като се отбиете, пътеката навлиза между дървета и храсталаци отново и леко тръгва надолу. Съвсем скоро се излиза на скалисто и панорамно пространство, от което ясно се вижда върха, както и околните урви. Слизаме внимателно по скалите и поемаме много стръмното, но за късмет кратко изкачване към върха.
Връх Попа е леко встрани от основния рид и се отличава със своята пирамидална форма и почти отвесни стени. Достъпен е само от северната си страна, страната от която идваме и ние.
Пътеката е стръмна и в мокро време хлъзгава, затова внимавайте и не бързайте. Ползвайте щеки или пък се придържайте за стволовете на дърветата, които в такива ситуации винаги подават ръка на нас туристите.
Ето, че вече сме на върха. Е, усилията си заслужават нали? Макар и висок само 1317 метра, връх Попа предлага далеч по-впечатляващи гледки дори от някои родопски колоси като Голяма Сютка.
Връх Попа се издига като страж над долината на река Сушица (или Мостовска Сушица) и от него се откриват гледки към Белинташ, Кръстова гора и село Югово. Въобще Попа е един от тези върхове, на които колкото и да стои човек, едва ли панорамата ще му омръзне.
Поседяхме, поцъкахме с език, похапнахме от баничката, която си носехме от вкъщи и притиснати от времето заслизахме обратно по стръмната пътека. Тук отновно прибягвахме до помощта на околните дръвчета, които безгласно предлагаха тъй необходимата опора в най-напечените моменти. Предния ден бе валяло и пътеката все още не бе напълно изсъхнала, но като по чудо нито един от нас не успя да тупне по дупе.
Вековното дърво и параклис “Св. Петър и Павел”
Щом стигнахме обратно до пещерата, отново бе време да сменим посоката. Този път целта ни беше вековния черен бор, под чиято корона знаехме, че е сгушен параклисът “Св. Петър и Павел”.
Как се стига до параклиса?
Най-лесно бих го обяснил по следния начин. Заставате с гръб към входа на пещерата и тръгвате в посока хижа “Марциганица”. Почти веднага щом тръгнете, ще забележите една пътечка, която завива наляво между дърветата. Излиза се на горски път, който пресича голямо открито пространство, пълни с горски билки и малини. Вървите само по горския път, който прави голям завой наляво.
Има маркировка в зелен цвят, както и дървени табелки. Следвате само табелките и не след дълго ще излезете пред едно ловно чакало, цялото от бетон. То трябва да ви остане вдясно и след още няколко минутки приятно ходене ще се озовете на параклиса. На поляната пред параклиса има маси с пейки и огнище. Все пак ви призовавам да се въздържате от паленето на огън, особено през летните месеци. Просто не си заслужава риска.
Параклисчето е наистина малко – една тясна стаичка с ниска дървена врата и без прозорци. Все пак икони и иконостас има, както и свещички. Ако има бог, такива места ме карат да го усещам по-близо в сравнение с градските църкви.
Що се касае до вековното дърво, то наистина е голямо и си личи, че е много по-старо от всички останали наоколо. Не си представяйте обаче нещо от рода на Байкушевата мура или Гранитския дъб. Все пак говорим за черен бор, а черните борове не се радват на чак толкова дълъг живот като дъба, чинара или да речем секвоята.
Като цяло за пореден път съжалихме, че трябваше толкова набързо да се разходим в района на хижа “Марциганица”. Добре маркираните туристически маршрути и опияняващото спокойствие на родопските лесове са тъй примамливи и възбуждат въображението така настойчиво, че просто не искахме да се връщаме обратно в колата. Като утешителна награда в следствие на тази преждевременна раздяла ни послужи кафето и неповторимата тераса на хижата, от която с поглед продължихме да поглъщаме нашите любими Родопи.
Най-важното накратко:
- До хижа “Марциганица” се стига с лек автомобил по асфалтов път от село Добростан. Хижата работи целогодишно.
- Изходната точка за всички описани забележителности е хижа “Марциганица”.
- Вода по маршрутите няма, но 1 литър в раницата ще ви е предостатъчен.
- До пещера Добростански бисер се стига за около 10 минути. Влизането в пещерата се заплаща. По спомен беше 8 лева на човек, но не гарантирам, че съм запомнил правилно.
- Изкачването към връх Попа е много стръмно, но кратко. Движете се само по пътеката, другите склонове на върха са почти отвесни.
- Всички описани обекти попадат в резерват “Червената стена”. Спазвайте правилата на резервата – пазете природата чиста и не палете огън.
- Всички маршрути са много добре маркирани и много популярни. Ще срещате много туристи.