Трябваше да е най-обикновена разходка. Час и половина на отиване и час и половина на връщане. Два банана в раницата, половин шоколад и литър вода щяха да са напълно достатъчни. Теренът беше мек, снежна покривка нямаше. Вятърът учудващо също бе едва забележим.
Бледото ноемврийско слънце вече се бе издигнало над облаците, когато изключих двигателя и излязох навън. Въздухът бе свеж и приветлив – без помен от драскащия зимен студ, така характерен за този дял на Рила.
Този дял на Рила, който от дете се научих да приемам като заден двор. Толкова близо до вкъщи и толкова спокоен. Този дял, в който за пръв път усетих мощта на природата с нейните безпощадни летни бури. Този дял, в който съм замръквал неведнъж от 12-годишен.
Чуден дял. Отдалечен от главните рилски пътеки, мащабен, с полегати склонове, покрити с туфи мека трева. Дял, който бързо те отвежда във високата планина и неусетно пред очите ти се откриват гледки, които не ти се вярва, че са на една ръка разстояние от хола ти.
Ибърският дял в източна Рила. Най-лесно се навлиза в него от язовир “Белмекен”. А днешната разходка не бе нищо особено. От контрастената до връх Белмекен спокойно се стига за час и половина. Двата банана в раницата, половината шоколад и литърът вода щяха да са напълно достатъчни.
Не погледнах часовника, когато с Рокси се запътихме по пътеката към върха, но едва ли е било по-късно от 9:30. Слънцето, макар и ноемврийско, беше силно и след няколко минути спряхме. Свалих си якето и шапката и ги прибрах в раницата. Отпих няколко глътки вода и продължих напред.
Рокси тичаше на свобода и се радваше на заскрежената трева. Бяхме сами. Времето беше тихо и топло и се очертаваше една чудесна предиобедна разходка в планината. Белмекен беше само за нас и ние бяхме готови да му се насладим докрай. Как? Като гоним пръчки, разбира се.
През първите 20 минути нищо не се промени. Тогава през главата ми мина на пръв поглед съвсем ненужна и пресилена мисъл. Бяхме сами, което означаваше, че общо взето се придвижвахме почти безшумно. Това пък означаваше, че ако в близост има диви животни, има вероятност да не ни усетят навреме и да ги изненадаме неприятно.
Глупости, си казах. Идвал съм тук толкова пъти и единствените животни, които съм виждал са няколко диви кози и страхливите лалугерчета, които щом те видят веднага се крият в дупките си.
И въпреки това, почти без да го осъзнавам напълно, изсвирих с уста. Ей така, профилактично.
Рокси се сепна и се обърна към мен. В момента, в който ѝ се усмихнах на учудената муцуна, се сепнах и аз. С периферното си зрение забелязах движение пред и леко вдясно от нас. Погледнах. Този път внимателно. Нещо изскочи иззад клековете на около стотина метра разстояние.
Първоначално помислих, че това са диви кози, но защо за бога са с толкова големи опашки? Къде им бяха рогата? Големите опашки ме наведоха на мисълта, че може би съм срещнал лисици. Лисиците обаче не са толкова едри, а и лесно се разпознават по специфичния цвят на козината.
Най-накрая приех реалността и осъзнах това, което инстинктите ми знаеха от самото начало. Това бяха вълци. Голяма глутница вълци, която съм изненадал със своето неочаквано изсвирване.
Някъде в този момент цивилизованият ми мозък се катапултира и инстинктите ми за оцеляване поеха контрола. Сърцето ми се качи в гърлото и са миг се задавих в опита си да поема въздух. Умът ми заработи с такава скорост, за която дори не съм подозирал, че в възможна. Първата ми мисъл беше, че в раницата имам ловен нож и трябва да го извадя колкото се може по-бързо. Извиках Рокси до себе си. Тя не разбираше какво се случва и просто ми донесе пръчка и ме чакаше да ѝ я хвърля, махайки с опашка.
Зачудих се дали да не я вържа, но си казах, че това само ще ни забави в случай, че се наложи да бягаме. Не, че имахме някакъв шанс срещу цяла глутница. Умът ми просто прехвърляше някакви варианти за действие.
Дадох си сметка, че още няколко секунди ступор и паниката ще бе обземе напълно. Частично успях да се овладея. Опитвах се да преценя ситуацията. Очевидно бях стреснал вълците, защото те неистово бягаха от мен. Три или четири побегнаха първи, но след тя се втурнаха поединично още няколко.
Зачудих се дали да не се възползвам от предимството си и да не започна да викам, за да ги подплаша още повече. После обаче ми хрумна, че така ще издам местоположението си и топката ще се озове при тях. Бяха много и със сигурност щяха да се справят с един човек и едно куче.
За щастие вълците бяха уплашени поне колкото мен, защото не спряха своя бяг докато не ги изгубих от поглед. До колата имаше поне 20 минути. Нямах друг избор освен да им обърна гръб и от своя страна да си плюя на петите. За Рокси това бе просто игра. Ние просто се гонехме, а да тичаш волно в планината е толкова хубаво.
Минавал съм по тази пътека десетки пъти, но никога не ми се е струвала толкова дълга. И никога не съм се озъртал на всеки три крачки.
Малко по малко започна да ми става ясно какъв късмет съм изкарал. Не само, защото вълците се уплашиха, а защото ей така, съвсем лежерно (и в главата ми ненужно) изсвирих в най-подходящия момент. Не ми се мисли какво можеше да се случи, ако просто бях решил да не свиря. Най-вероятно щях да подмина глутницата и тя да ми остане в гръб. Тогава вече щеше да е късно за свирки и крясъци, за мисли за ножове и бягство, за добър и лош късмет.
Невероятно е колко отрезвяваща е такава среща. След нея има значение само едно – че си жив, здрав и невредим. Животът е нахално кратък и никога не знаеш кога насреща ти ще се покаже глутница вълци. Затова отдай му се с цялото си сърце и не го усложнявай излишно с неща, които нямат значение. Имаш една единствена задача и тя е да останеш жив. Всичко останало е напълно ненужно. Затова покани на среща онова момиче, което не излиза от главата ти. Напусни работата, която и без това ненавиждаш. Отиди на екскурзията, за която мечтаеш още от дете. Скочи с парашут. Престани да правиш компромиси със себе си.
Сложи два банана в раницата, половин шоколад и литър вода и изкачи проклетата планина, защото може да няма втори път.