Тая съвсем обикновена и битова история съвсем нямаше да бъде обект на нашия разказ, ако не се бе случила по средата на лятото в едно село, проснало се необезпокоявано в полите на Родопите. То беше от тия села, дето навремето били много олюдени, а днеска из улиците им се гонят избягалите от кофите за боклук трънаци, изхвърлени из нечий двор.
Ако има дума, с която можеше да се опише безпристрастието, с което туй село гледаше на света и неговите главозамайващи глупости, то авторът като нищо щеше да ви я спомене още в първия параграф на този иначе с нищо неотличаващ се разказ. Но тъй като такава дума не съществува или пък е чисто и просто непозната на пишещия тези редове, ще наречем обстановката в това полу-населено населено място нахално романтична. Но нека направим една уговорка – макар и със залостени прозорци по къщите си, в това село се откриват повече признаци на живот, отколкото между блоковете на големия град.
Площадът на селото бе изпъстрен от липсата на усет за площад. Усещане, твърде познато и характерно за села, чийто свят е прекалено зает да си гледа своята работа. Вятърът, подухващ от склоновете на планината, хладната сянка, хвърляна от лозето и напереното кудкудякане на местните петлета имаха магичната способност да превръщат дори и най-забързаните умове в човеци. Сиреч, който и да отидеше в селото, обект на нашия разказ, мигом се разтоварваше от грехове и тревоги. Без да се усетят, приоданците кротичко се настаняваха я под сянката на някой орех, я се просваха по гръб на тревата, я блажено заспиваха на хладно, сгушени в сламата на нечий хамбар.
Разбира се, това продължаваше до онзи отрезвяващ момент, в който бабите и дядовците на тези градски и все пак свои гости, не им намираха някаква уж бърза дворна работа. Старците все имаха причина да измъкнат градските чеда от оная сладка дрямка, която някак мистериозно ни напомня на нещо безвъзвратно изгубено и все пак толкова близо, аха да го пипнеш. Как се случва така, че тъкмо когато ни е най-благ сънят, ще се наложи дърва да се нацепят, домати да се полеят, овчица да се издои? За да сме честни пред себе си и пред дядо Господ, е редно да отбележим, че и без помощта на младите, отколешните жители на това българско село се справяха със своите ежедневни грижи. Те обаче юркаха своите гости, не защото те ги възмущаваха със своето безгрижие, а за защото им беше драго да ги гледат как разкъсват смокините докато ги берат, как откъсват черешите без дръжките и как се чудеха и маеха как, аджеба, да стигнат до яйцата в полога, без да стъпят на някоя курешка. Подсмихваха се под мустак тези корави селски люде и измисляха още и още задачи, коя от друга, по-сложни и заплетени.
Но за друго бяхме тръгнали да говорим. За магията, от която никой не можеше и не искаше да избяга. Тя имаше способността да успокоява мисълта и да забавя движенията дотолкова, че те вече не тежаха на мързеливите тела и техните обитатели. Същата тая магия не позволяваше на местните даже и да си помислят за живот в големия град. Имаше нещо в селото, което правеше от градските хора, съвсем други человеци. Да кажем, че някой израснал в града внук или внучка се върнеше за седмица или барем за ден при баба и дядо и като по чудо той си забравяше телефона в колата и нямаше сила, която да го накара да мисли за друго, освен за своето лично благо. Туй лично благо се състоеше в това да си откърши парче от хляба, който сам бе току що взел от селската фурна, да си сипе чашка леденостудена ракийка, да разполови един домат и да поръси резените сланина с кимион и червен пипер. Ама пусти градски чеда, все забравяха да измият сланинатата преди да я хапнат, та премигаха и бърчеха вежди, поради прекалената соленост на това безобидно мезе. Съвсем в реда на нещата, старите си мълчаха и гледаха сеир, а младите бързо се учеха в движение.
Наскоро в това село се бе върнало да живее едно младо семейство. Да си го кажем право, идеята първоначално беше да останат на село само за няколко месеца, докато приключи ремонта на апартамента в столицата. Ама стана тя, каквато стана и на младежите взе, че им хареса селският живот. Наблюдателният читател ще разбере, че и тука е намесена оная магия, за която стана реч по-рано.
Бебето на градските хора си живееше царски на голямата морава пред къщата. Ежедневието му се състоеше единствено и само в това да пълзи по тревата, да си смуче заровения до преди малко в земята пръст и да се нааква на сравнително равни интервали. Що народ му завидя на това бебе и що баби и дядовци му почистваха устата с наплюнчени пръсти, не е за разправяне. Същото това бебе имаше навика да маха на минувачите по улицата като същински папа на процесия в някоя католическа държава. Селяните му се радваха като на свое и все гледаха с нещо да го закачат – кой ще му щипне нослето, кой ще иска да му открадне крачето, кой ще му хариже бутилка ракия, да си има след години за сватбата. Майка му и баща му вече бяха складирали достатъчно бутилки да го оженят барем два или три пъти.
Поради тая причина, те все по-често си викаха гости, които да им помагат с ракията. Въпреки стриктната забрана да не се носи повече ракия като армаган, все се намираше някой от гостите, който да наруши забраната и да донесе от неговата ракия, понеже била много харна.
Веднъж едно момче и едно момиче спряха пред къщата на баба Фиданка, която пък беше току срещу къщата на дядо Цене. Тая спирка не беше случайна, а напротив, бе натоварена с отговорната задача смокиновите дървета пред тия две къщи да бъдат обрани. Задачата бе поставена от майката на махащото бебе, тъй като тя все още не бе забравила градския си навик да пие аперол шприц, докато си мези със синьо сирене и смокини. Та нейните приятели бяха тези, комуто се бе паднала честта да ошушкат дръвчето на баба Фиданка.
Баба Фиданка много държеше на смокините си, ала и много на сърце ѝ беше младото семейство, понеже самото то й напомняше на нейните деца. Тя обаче нямаше как да знае от кого бяха изпратени крадците и въпреки преклонната си възраст се разлюти като видя каква съдба е сполетяла смокинята пред къщата. Заразмятаха се всякакви предмети по посока на крадците – дъска от колибата на кучето, кора от диня, паницата на стария каракачанец, звънец от балканче, дръжка от мотика… За миг баба Фиданка да бе метнала и котката, ако не ѝ бе изхвърчало ченето из устата при една сочна псувня.
Като чу тая суматоха оттатък улицата, дядо Цене се измъкна на пръсти от кокошарника. Настани се близо до оградата и с пръст дръпна живия плет, та да може да види каква е тая нелепа история. Почесва си мустака, отпива от войнишката манерка, обърсва си джуките в ръкава на ризата и с цяло гърло се провиква:
– Фиданоооо! Зла вещицо, остави децата смокини да си наберат ма!
След тоя почти радостен вик се скри дядо Цене обратно в кокошарника и се закиска без глас. Дотолкова смешно му стана, че си изтърва и той ченето, та му падна в ръждясалата тенджера с вода, предназначена за кокошките.
Поради нелепата ситуация, в която и двамата старци бяха изпаднали, внезапно настъпи тишина и ни баба Фиданка беше ербап да викне пак, ни на дядо Цене му беше толкова смешно вече. Цял живот Фидана Бързодумкова и Цаньо Присмехулков се гонеха като куче и котка и все намираха начин да се изпързалят един друг, но отношенията им станаха особено заплетени след като дядо Господ си прибра съпрузите им. Хем уж се ненавиждаха и се присмиваха на неволите на другия, хем ако ли другия много го закъсаше, си помагаха. Съвсем по нашенски и двамата бяха от оня чешит хора, които имат твърде високо мнение за себе си, за да приемат чужда помощ, камо ли да помолят за нея.
И въпреки това се случваше да си помагат, ама то такъв начин, че да не е явно. За да не се чуди и мае читателят каква ще да е тая помощ, ще си позволя да издам, че еднаж баба Фиданка видя, че дядо Цене е забравил да затвори вратницата на двора и едно яре се бе измъкнало на улицата. Прибра го скришом в двора му и залости вратата, да не бяга стоката. По подобен начин Цаньо Присмехулков закова течащия навес, за да не се мокрят дървата Бързодумкови. И двамата подозираха от де иде тая помощ, поради простата причина, че бяха останали единствените жители на тая изтърбушена улица. От гордост се преструваха, че нищо не се случва и току само си подмятха по някой поглед през живия плет или изръсваха по някой заядлив коментар уж тихо, ама така че да се чуе оттатък улицата.
Заставена до стената, баба Фиданка се скри в дребната си селска къща. Честта, на дядо Цене също бе накърнена и той бърже реши да си го върне на тия младежи, заради които две ченета напуснаха двете старчески усти. Дядката отвърза кучето и го пусна да излезе на улицата. При вида на тоя голям и рунтав четириног пазач и двамата приоданци се втурнаха презглава към колата и отпрашиха. Цаньо Присмехулков събра изтърваните смокини в една торба и незабелязано я остави пред вратата на Фидана Бързодумкова.
А какво стана с приоданците някой ще попита… Ами окрилени от факта, че на следващата пресечка имаше отново смокиня, но този път пред пуста къща, нашите герои отново се заеха с това да берат смокини. Момчето очевидно за пръв път в живота си виждаше смокини на дърво и ги дърпаше твърде нефелно. След кратък урок от своята спътница и на него започна да му се пълни торбата с цели плодове, които не приличаха вече на сладко.
Я какво е това, дето шава зад дървото? Най ми било магаре, драги читателю. Същото това магаре изкара голям късмет, градските чеда да се спрат пред двора, в което бе оставено. Без да се замислят особено, нашите герои се сприятелиха с него – нахраниха го обилно със смокини, направиха си снимки с него и му показаха, че и то само може да си хапва от сладките плодове директно от дървото.
Поуката от тази съвсем обикновена и с нищо невпечатляваща история е, че нахраниш ли веднъж магаре със смокини, ти се ще да го направиш поне още веднъж. Лошото е, че вече ни смокини, ни магарета се намират толкова лесно. Хубавото, е че села има бол, а и ще се намери някое бебе, което чистосърдечно да ви помаха и благослови.