Часът е седем сутринта на десети юни. Слънцето току що се е показало над Галичица. Водите на езерото хвърлят игривите си отблясъци по околните къщи.
Излизам на терасата на хостела, намиращ се в старата част на града. Пред себе си виждам тесните калдъръмени улички, които лакътушат между старите къщи. По тях снощи преминаха сватбарите. Това бе поредната сватба, на която съвсем случайно станах свидетел.
Предишната вечер, докато си събирах багажа в стаята, чух тъпани. Веднага разпознах неравноделните фолклорни ритми. Включиха се и чанове, примесени с весела човешка глъч. Това не бяха просто хора, които вдигат шумотевица. Това беше съвсем истинска македонска сватба.
Хукнах на улицата, за да гледам. Знаех, че ще е нещо впечатляващо и от бързане си забравих телефона, но това няма значение, защото бях готов да запечатя всичко в ума си.
Действието се развиваше през няколко къщи от хостела. Свитата на младоженеца се суетеше около масивната дъбова врата на малка, но достолепна къщурка. Очевидно булката се криеше зад нея и нейния антураж беше здраво залостил входа. От околните къщи надничаха любопитни глави, подали се от тесните прозорци, а не толкова срамежливите направо бяха излезли на улицата и гледаха ритуалът по крадене на булката, сякаш за пръв път виждаха в живота си такова нещо.
Тъпанджиите удряха тъпаните с ищах, а кавалджиите надуваха своите кавали. Зурните и акордеоните не оставаха по-назад и превръщаха какофонията в нещо далеч отвъд скромната дума музика. Човешката екзалтация и въодушевление достигнаха своя пик в момента, в който старата врата поддаде под натиска на яките ергенски мишци. След секунди младоженецът извади булката на ръце и тогава се надигна шум до небесата. Захвърляха се цветя, развяха се червено-черни знамена и всеки се хвана за човека до него. Тясната уличка в стария град като че ли се разшири, за да направи място на хорото, което бе единственият и естествен израз на емоциите, бликнали в онзи момент.
Не мога да ви кажа колко време продължи този момент, защото бях опиянен от музиката, от танца и пъстрите народни носии, в които бяха облечени всички. Усещането беше свръхестествено и твърде несвойствено на технологичния 21-ви век.
Спомням си само, че по някое време всички се насочиха към центъра, предвождани от оркестъра и младата двойка. Тъй като хостелът беше на високо, успях да видя как цялото шествие се вие като змей по каменните улици, чак докато се изгуби накъде към стария чинар.
Но да се върнем на сутринта на десети юни. Градът е притихнал, но вече чувам как отдалеко идват звуците на цивилизацията. Автомобилите започват да бълват изгорелите си газове. Някъде отдолу дрънчи звънче – търговецът отваря малкото си дюкянче, а звънът на камбаните нежно и деликатно заглушава всичко, за да ни напомни, че денят е започнал отдавна и нямаме оправдание да не му се радваме.
Допивам си кафето и очите ми жадно поемат гледката към езерото, към Галичица и към кацналите по склоновете ѝ села Рамне и Велгощи. Сърцето ми се е свило, защото знам, че трябва да напусна Охрид и тихичко го утешавам, че един ден ще се върна и ще прекарам повече време. Сега път ни чака и колкото по-скоро тръгнем, толкова по-леко ще върви колелото.
Обзема ме сладка меланхолия докато бавно отминавам стария чинар и се отправям на север. Джоко (собственикът на хостела) ми сподели, че има спокоен път по брега на езерото, който води до Струга. Това е и единственият град, през който ще мина по пътя до Дебър. Днес е ден без конкретна цел и дестинация. По карта ми предстои дълго и самотно каране през планините и езерата. Точно тези отсечки са ми любими, а тази дори се движи по границата с Албания, което я прави още по-очарователна.
Струга е родното място на видни възрожденци като братя Миладинови, както и на Милан и Христо Матови, но днес градът е в голямата си част населен с албанци и по нищо не личи, че някога е бил културно-просветно средище в най-западния дял на България. За разлика от близкия Охрид, Струга отдавна е загубил своя блясък и прилича на един запустял пост-комунистически, провинциален град, чиято прелест е била вулгарно разрушена от тежкия ботуш на Тито. Дори сините води на пълноводния Черни Дрин не успяват да разведрят обстановката.
Продължавам спокойно на север и след като отминавам и последното село в района на Струга, трафикът почти изчезва. Явно никой не пътува към Дебър и Тетово, които както ми казаха в Охрид, вече са почти изцяло албански градове. Това обаче тепърва предстои да го разбера.
Първо пътят ми бавно навлиза в планините. От дясната ми страна се плискат водите на Дебърското езеро, което реално е язовир, а от ляво стръмни склонове ме отделят от Албания. Слънцето безмилостно ме мачка, но сякаш вече дори това няма значение. Мисля единствено за Дебър и неговите прочути резбарски и художествени школи. Искам да ходя по улиците, по които някога са минавали Дичо Зограф, братята Филипови и братята Станишеви. Техни произведения могат да бъдат видени из цяла Македония и България (Пирдоп, Пазарджик, Добърско, Видин и др.)
Докато си мисля за тях минавам през тесни и стръмни участъци, които изведнъж се разтварят, за да направят място на обширното Дебърско поле. Тук-таме се виждат вече изоставени постройки по брега на язовира, а в далечината виждам Дебър, настанил се на една височина, от която се вижда как целия язовир се изтича отново под формата на река към Албания. Дебър е само на 7 километра от границата, а границата на места е самият Черни Дрин.
Трудно се описва разочарованието, което изпитах при директната ми среща с реалността в Дебър. Също като Струга, градът е бил културно средище и просветен център по време на Възраждането. Дебър дава не един и двама доброволци опълченци по време на Балканските войни и заедно с Охрид става център на Охридско-Дебърското въстание, насочено срещу сръбското управление.
Разбира се, днес нищо не напомня за това и всички хора, с които се сблъсках или не говореха македонски, или се правеха, че не ме разбират. Седнах в едно ресторантче на обяд и сервитьорът предпочете да си говори с мен на английски. Това по-късно ми се случи и в Тетово, където също населението се състои основно от албанци.
Искаше ми да нощувам в Дебър или дори да остана за ден или два, за да опозная градът, но Джоко се оказа прав – срещата беше по-скоро мъчителна, отколкото романтична. Имах нужда от по-ведра обстановка и напуснах градът с горчивина в устата.
Продължих на север към националния парк „Маврово“ – най-обширната девствена територия в границите на Македония. Пътят минава точно през средата на парка и е изключително красив, тъй като се движи в долината на река Радика, а от двете му страни се извисяват планинските зъбери.
Точно на входа на „Маврово“ спрях да си налея вода от една крайпътна чешма, когато един албанец спря колата си до мен и ме заговори. Попита ме откъде и накъде пътувам и му обясних, че съм тръгнал рано сутринта от Охрид и мисля да нощувам някъде на палатка в планината.
Много пъти съм отговарял на този въпрос, но никога човекът отсреща не е придобивал толкова сериозен вид, чувайки отговора ми. Албанецът изглеждаше уплашен и нещо не изглеждаше наред. Помислих си, че е поредният перко, но се оказа, че всъщност човекът се уплашил за мен. Обясни ми съвсем бавно, за да е сигурен, че ще разбера – националния парк е пълен с мечки и въобще няма да съм в безопасност, ако остана да спя на палатка. Дори ми каза, че няколко дни преди това един хърватски турист е бил нападнат и по чиста случайност парковата охрана е била наблизо и го е спасила от сигурна смърт.
Само това ми трябваше – да ме изяде мечка. Въпреки приятелското предложение на албанеца да ме върне в Дебър, където да пренощувам, реших да продължа.
Пътят беше толкова спокоен и красив, че нито неговия разказ, нито предупредителните табели, че е възможно да срещнеш мечка, успяваха да ме накарат да размисля. Едно по едно започнаха да се показват селца, кацнали на околните баири и усещането беше сякаш се намирам някъде в Родопите, а не в Македония. Дори къщите изглеждаха съвсем родопски.
Неусетно се озовах в подножието на Бигорския манастир „Св. Йоан Кръстител“. Джоко ме накара да му обещая, че ще го посетя и беше редно да си спазя обещанието. Самият манастир е на 300-400 метра над основния път и до него води тесен и стръмен асфалтиран път.
Бутах си колелото по пътя и изведнъж измежду дърветата се показа огромна и масивна каменна стена. След съвсем малко манастирът се откри пред мен с цялата си прелест. Портата бе отворена и от сводът на една от сградите лъхаше примамлив хлад. Тялото ми потрепери. Прекръстих се и тихо навлязох в манастирската обител.
Бутах чак до дъното, където под един навес оставих колелото, за да мога на спокойствие да разгледам всичко.
Влязох в църквата, чиито иконостас моментално ми направи впечатление. По принцип дърворезбата и иконостасите са ми слабост, но този беше необикновен. Започваше от пода и стигаше чак до тавана. Следвайки извивките на куполите, той отделяше напълно наоса от олтара.
Явно съм прекарал много време така, защото не бях усетил, че в църквата бе влязъл един от монасите. Той ме заговори и започна да ми разказва крочитко за историята на храма, за майсторите на иконостаса (пак представителни на Дебърската школа) и за живота в манастира.
След малко към нас се присъедини един българин, който веднага ме заговори и се представи – Марин (*името умишлено е променено, след малко ще разберете защо). Марин много ми се зарадва и веднага ме попита „Искаш ли да пренощуваш тук?“
Сами можете да си представите вълнението, които изведнъж ме заля. Винаги съм искал да преспя в някой манастир, но никога досега не ми се беше отдавала такава възможност. Не помня как точно съм отговорил, но най-вероятно просто съм казал „Да“ с глупашка усмивка на лицето.
Докато се окопитя от неочакваната изненада, Марин вече бе хукнал да говори с някой от монасите, които имат правото да настаняват пътници в манастира. Не мина много време и той и отец Митрофан ме намериха в двора на манастира. Отецът с блага усмивка улови ръката ми и ме помоли да го последвам към спалните помещения.
Божият наместник ме настани в отделна стая, даде ми чисти чаршафи и дебело вълнено одеяло, помоли ме да се изкъпя, да си скрия месата (бях с къси панталони) и заяви „Вечерята е след 15 минути“.
Всичко беше като насън.
Влязох в столовата, изпълнена с монаси и още пришълци като Марин, които изглежда живееха в манастира. Малко по-късно вечерта разбрах защо те пребивават там, но нека първо ви разкажа за вечерята.
Бигорският манастир има огромна кухня, в която жителите на светата обител сами приготвят храната си. Него ден бях нагостен с комат хляб, зелева салата и спагети с леща (да, знам, че звучи странно, но беше по-вкусно, отколкото си мислите). Бях толкова изморен и гладен, че си изядох дажбата бързо-бързо. Като ми видя празната купа, отец Митрофан дойде при мен, досипа ми и седна да си поговорим. Обеща ми, че след вечеря ще ме вземе със себе си и останалите монаси на редовната разходка в горите около манастира.
Междувременно ми разказа, че останалите мъже, които виждам са наркомани, мутри, измамници, комарджии, сводници и въобще каквито други думи там ви идват наум, когато говорите за утайката на обществото.
Бигорският манастир предлага програма, в която всеки, който иска да се поправи, може да се включи. Така от 2012 г. насам през нея са минали над 60 човека, които успешно са намерили своя път в живота, който вече не включва криминални дейности. Всеки, който се включи в програмата, трябва напълно и всеотдайно да участва в манастирския живот, който включва готвене, чистене, грижа за близката манастирска градина и животните в нея, както и разбира се участие в различните религиозни ритуали.
За по-малко от час научих толкова много неща, че въобще не предполагах какви още невероятни истории ще споделят с мен Марин и отец Митрофан.
По време на вечерната разходка Марин се доближи до мен и съвсем спокойно и без притеснение сподели с мен своята история. Когато е бил на 14, баща му изгонил него и майка му. Последвали дълги и мъчителни месеци на безпаричие и липса на постоянен дом. Тогава Марин си обещал, че никога няма да допусне отново да е без пари и покрив над главата. Започнал да продава наркотици и полека се издигнал в тези среди, докато в един момент не станал основния играч в родния си град (голям областен град, чието име умишлено не споменавам).
Въпреки че с действията си той съсипвал семейства и ги поставял в ситуации подобни на неговата, му отнело повече от 10 години, докато осъзнае истинската цена на своето обещание. Сблъскал се на няколко пъти със смъртта, когато негови клиенти издъхвали пред очите му, но дори това не ги спряло. Спряла го конкуренцията, която му направила клопка, която в крайна сметка го запокитила в затвора.
За тези 10 години обаче майка му достигнала до висока длъжност в областната прокуратура и само нейните връзки успели да го измъкнат от затвора. Някъде в този момент Марин решил да се промени и да води обикновен живот. Това негово решение го завело в Бигорския манастир, където той се надявал да намери покой за душата си и път, който не минавал през разрушението на други човешки животи.
Трудно ми беше да приема, че човекът до мен само до преди година е бил безскрупулен пласьор, защото сега пред мен стоеше смирен и спокоен мъж. Мъж, който е признал грешките си и се е взел в ръце.
За съжаление не помня имената на останалите монаси, които бяха с нас на вечерната разходка, но всички бяха изключително топли и гостоприемни. Беше истинско удоволствие да общувам с тях. Разказаха ми печалната история на Бигорския манастир след злополучната развръзка на Втората световна война по македонските земи.
След идването на власт на югославските комунисти, тогавашният игумен на манастира е брутално убит и захвърлен от другата страна на реката. Така започва и западането на манастирския живот, който ще бъде възстановен чак през средата на 90-те години с идването на сегашния игумен на манастира – Партений.
Партений се установява в Бигорския манастир и постепенно облагородява рушащите се сгради. Под негова опека се събира братство, което само за двайсетина години успява да върне стария блясък на манастира – разширени са спалните помещения, кухнята, оборите са преместени извън двора.
Но съвсем по християнски игуменът не спира дотук. Той иска да възроди и цялата околност, която християнските семейства напускат на тълпи след сблъсъците с Албания от началото на новия век.
За целта изгражда ресторант към манастира (точно където е отбивката от главния път към манастира), градини и рибарници, които да служат за прехрана на местното население. Освен това манастирът закупува къщи в околните села, които да приютяват християнкси семейства от вътрешността на страната.
По време на разходката отидохме до отсрещния бряг на реката, където монасите прекарват много време през последните години, търсейки гроба на убития от комунистите игумен. На връщане минахме и през малката ферма на манастира, в която се отглеждат различни селскостопански култури, кокошки и друг дребен добитък. Докато се разхождахме между лехите, отец Митрофан сподели, че по-рано през годината мечка е нахлула през оградата, разбила пчелините и убила една коза. От тогава във фермата работят поне по двама души, придружавани от огромно овчарско куче.
Но това не беше всичко, драги читатели. Бигорският манастир имаше още тайни, които охотно споделяше с мен. Всъщност най-сладката и неочаквана се разкри, когато на влизане в двора на манастирската обител, отец Митрофан изостана и ми рече „Ние познаваме историята. Знаем всичко. Библиотеката ни е пълна с книги на български от преди войната. Всяка седмица заедно гледаме български филми. Любимият на всички ни е „Време разделно“.
Трудно се описват емоциите, които предизвикаха тези думи у мен. Вълнението ми беше толкова силно, че не успях да отговоря нищо. Отецът разбра всичко и просто ме прегърна приятелски, потупа ме по гърба и ми каза „Намери ме утре след литургия“.
Часът вече бе 21:00. Време бе за лягане. Времето, в което всеки трябва да бъде в стаята си и да не смущава останалите.
Сутрешната литургия започва в 6:00. Изпъстрена е с множество песнопения и камбанен звън, които огласят едновременно планината и човешката душа. След нея всеки се заема с полагащите му се задачи. Отец Митрофан свари кафе и заедно се настанихме на меките мибдери на едно голямо помещение, в което монасите правят своите съвещания.
В онази сутрин имах честта да се докосна до няколко дебели и стари църковни книги, които отецът бе донесъл от библиотеката. Поговорихме си за много неща – сръбските издевателства, гръцките набези, албанските претенции и моралното разложение, полазило обществото. Отец Митрофан много искаше да ме запознае с игумена Партениий, но за съжаление той бе на посещение в Атонските манастири.
Отецът обясни, че игуменът е този, който им е отворил очите за историческата истина въпреки официалната теза и пропаганда от Скопие. Разговорът ни не продължи много, но завърши с фразата „Ние сме братя. Един народ в две държави“. Все още чувам отеца как я изрича с леко тъжен глас.
Така приключи моето емоционално и непредвидено гостуване в Бигорския манастир – място, което заслужава повече внимание и уважение. Място, създадено и изпълнено с доброта.
Ако някой ден ви се отдаде възможност, посетете го, поговорете с неговите обитатели и станете техни гости. Те на драго сърце биха ви приели.
Завършвам този пост с творбата “Тъга за юг” на родения в Струга Константин Миладинов.
Орелски криля как да си метнех
и в наши стърни да си прелетнех!
На наши места я да си идам,
да видам Стамбол, Кукуш да видам;
да видам дали сънце и тамо
мрачно угревят, како и вамо.
Ако как овде сънце ме стретит,
ако пак мрачно сънцето светит,
на път далечни я ке се стегнам
и в други стърни ке си побегнам,
където сънцето светло угревят,
къде небото дзвезди посевят.
Овде йе мрачно и мрак м’ обвива
и темна мъгла земя покрива;
мразой и снегой, и пепелници,
силни ветрища и виюлици;
околу мъгли и мразой земни,
а в гръди студой и мисли темни.
Не, я не можам овде да седам!
Не, я не можам мразой да гледам!
Дайте ми криля я да си метнам
и в наши стърни да си прелетнам.
На наши места я да си идам,
да видам Охрид, Струга да видам.
Тамо зората греит душата
и сънце светло зайдвит в гората;
тамо дарбите- природна сила
со сета раскош ги растурила:
бистро езеро гледаш белеит
и си од ветар синотемнеит;
поле, погледниш или планина,
сегде божева йе хубавина.
Тамо по сърце в кавал да свирам,
сънце да зайдвит, я да умирам.