Тая работа се случи миналата година по Коледа. Снег беше затиснал целия град и така тежеше, като че ли с мокра аша си се покрил. Ама снег до кръста ти казвам. Половината град без ток седи – далекопроводите се скъсали некъде из гората. Дърветата натежали от снега и взели да падат баш врез жиците. Пуста да опустее и зимата ти и чудо.
Бате ви Данчо обаче не беше от простите. Трето поколение кръчмар, предугаждаше ги тия работи. Преди две години бе турил един агрегат в дърварника оттатък кухнята. Кой ли му се не смя тогава, ама бай Данчо си кротува и току къташе туби с бензин отзад. Синът му, Асен, дето му викаха Шефа, му беше свикнал на разните му приумици и много-много не обръщаше внимание на тия работи. Него се падаше тежката задача да налива вино и ракия за гостите и да седи зад тезгяха. Чат-пат премиваше чашите отгоре-отгоре, уж ги плакнеше от пенливата вода, а едното око все му бие към невестите из масите. Сам той имаше булка и челяд имаше, ама пустият му мерак, чуждите булки по-гиздави му се видеха. Погледне тая, погледне оная, умът му смята и хвърчи на някъде. И той не знае на къде. Да ви кажа хич не се случваше рядко, така както преценяше невестите, да вземе да изтърве некоя чаша и тя с трясък да изпочупи друите под нея.
– Еее, келешът му с келеш! Срути я, дееба и кръчмата и да мирясаш накрая! – викаше бате Даньо по него.
Бай-Данчовото ежедневие имаше по други перипетии. Сутрин ставаше и на бегом в месарницата накупи шкембета, кайми, бутове и филета. Ум да ти зайде.
– Като дойдат софиянците, нали требва да ги нахраним. Не става тая работа с баници и мекици, месо иска, месо! – все обясняваше на месаря, вече не знам колко време подред.
После като вземе да фучи в кухнята, като се заразмятат едни ножове, казани, тук сол, там пипер…Абе не е за разправяне тая. Убаво го догажда манджите, то си е майсторлък, ама пред очите му да не си кога ги прави. Като се свърши всичката тая олелия, излиза отпред и сяда на стола си. Мирува минута-две, па стане, размести я стол, я маса, я някоя покривка поизглади, палне цигара и гледа през прозореца. А помакините припкат ли припкат покрай чепинската гара, коя слиза, коя се качва, иди ги разбери. И днеска са надошли и тършуват из целия град да продават млеко. И техната не е лесна. Сиромашия е гледат на скътат некой лев, че нали синовете им бегаха по големия град, нема кой да ги гледа. Гледа ги бай Данчо по цел ден, вече колко години и пак им се ненагледа.
Отплеснах се малко с нашите герои, та ето я случката дето тръгнах да разправям. Кога само неговата кръчма светеше, понеже другите ток немаха, с Генката се случихме да сме при него. Сядаме ние на служебната маса, поръчваме суджук и вино, от тоя дето той ги правеше, и го гледаме бате Данчо умърлушил се е нещо. Седи кротко зад тезгяха, пресмята уж, ни работа хваща, нито е да викне по някое шумно дете. Чудна работа. А той иначе е по инак. Ще дойде, ще седне при тебе на мохабет и вино ще ти сипе, сакън жаден да не останеш. А днеска едното „Добър вечер!” и толкоз.
Ей, значи зорлем го прикъткахме да седне при нас. Дърпа, сука, е най-после дойде.
– Стар моряк съм аз и много бури съм виждал, ама тоя път ме свари по долни гащи.
– Що думаш бе, бате Данчо, какво сега?
– Ааа, не питай, не питай. Цел ден махмурлук ме мори. Главата кънти и някой тъпънджия думка вътре, та се не трае. Стар ли съм вече, че така ме тръшна една рачия. Снощи, е Асен да ви каже, пих една чашка, пометох, заключих и айде къде леглото.
Чудиме се ние и се маем как е възможна тая работа, щото знаем, че стар кръчмар махмурлук го не лови.
– Право да ви кажа, аз снощи с бистър ум си легнах, ама с разбъркана глава станах. Пусти му сънища дето ги сънувах – с ловната дружинка печем агне и вино пием, ще се издъним. Цел ден и цела нощ го печем, агнето му ниедно, всичкото вино пресушихме и го не видехме опечено. Туй е то. Сънувал съм гуляй и ето на – глава ми се вие.
Чудна е тая, пречудна. Какви ли неща не стават по широкия свет, а гледай у нас. Присъни ти се нещо и хоп, земеш та се замаеш.