Спомняш ли си онова усещане, което идва в късна пролет, когато цялата природа е нацъфтяла и е неизбежно да не се захласнеш я по някоя нова муза, я по блян, спуснал се като цветен прашец от небето?
Клоните на растенията са толкова зелени, че колкото и да се взираш, все не успяваш да прогледнеш из натежалите от капки листа. Навън е някак топло и все пак толкова прохладно заради току що изсипалия се дъжд.
Водата още капе от дърветата и се насъбира в жълти локви, оцветени от прашеца на растенията. Слънцето едва пробива гъстите черни облаци, а тук-таме се подават парчета небе обагрени в златно и розово.
А вятър отникъде не идва.
Всичко е толкова спокойно и притихнало след бурята. Тишината е тъй неестествена и ти щеш не щеш се озърташ, търсейки с очи онзи, който ще я наруши.
Усещаш аромата на цъфнали люляци, а от асфалта се издига пара. Стъпалата са ти мокри и окаляни, защото си излязла по сандали. И въпреки това си успяла да останеш суха.
Само ръба на новата ти лятна рокля се е намокрил от топлите пръски на капчука, събрал изконната ярост на първия летен потоп.
Седиш на сушина под някой навес и чакаш и последните капки дъжд да потънат в топлото шосе.
Бурята е някъде напред и виждаш пелената ѝ в далечината. Долавяш вече слабия тътен на гръмотевиците и ги отпращаш с лека усмивка.
Знаеш – пролетта е тук.
И въпреки това ти е някак тъжно.
Страх те е, че и тази година ще отмине твърде бързо и няма да успееш да преживееш нещата, за които копня цяла зима.
Тишината, настъпила тъй рязко и неочаквано с края на бурята, неусетно започва да отстъпва. Първо пред ромона на оттичаща се в близката канавка вада…
А сетне пред възродените любовни чуроликания на прелетните птици, намерили своето убежище в клоните на близката липа.
Така кратък и така скъп момент. Също като пролетта.