Залез след дъжд

На края на май

Спомняш ли си онова усещане, което идва в късна пролет, когато цялата природа е нацъфтяла и е неизбежно да не се захласнеш я по някоя нова муза, я по блян, спуснал се като цветен прашец от небето?

Клоните на растенията са толкова зелени, че колкото и да се взираш, все не успяваш да прогледнеш из натежалите от капки листа. Навън е някак топло и все пак толкова прохладно заради току що изсипалия се дъжд.

Водата още капе от дърветата и се насъбира в жълти локви, оцветени от прашеца на растенията. Слънцето едва пробива гъстите черни облаци, а тук-таме се подават парчета небе обагрени в златно и розово.

А вятър отникъде не идва.

Всичко е толкова спокойно и притихнало след бурята. Тишината е тъй неестествена и ти щеш не щеш се озърташ, търсейки с очи онзи, който ще я наруши.

Усещаш аромата на цъфнали люляци, а от асфалта се издига пара. Стъпалата са ти мокри и окаляни, защото си излязла по сандали. И въпреки това си успяла да останеш суха.

Само ръба на новата ти лятна рокля се е намокрил от топлите пръски на капчука, събрал изконната ярост на първия летен потоп.

Седиш на сушина под някой навес и чакаш и последните капки дъжд да потънат в топлото шосе.

Бурята е някъде напред и виждаш пелената ѝ в далечината. Долавяш вече слабия тътен на гръмотевиците и ги отпращаш с лека усмивка.

Знаеш – пролетта е тук.

И въпреки това ти е някак тъжно.

Страх те е, че и тази година ще отмине твърде бързо и няма да успееш да преживееш нещата, за които копня цяла зима.

Тишината, настъпила тъй рязко и неочаквано с края на бурята, неусетно започва да отстъпва. Първо пред ромона на оттичаща се в близката канавка вада…

А сетне пред възродените любовни чуроликания на прелетните птици, намерили своето убежище в клоните на близката липа.

Така кратък и така скъп момент. Също като пролетта.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *