щастливците не карат колело откъс

Ден 3 – В другата България – откъс от “Щастливците не карат колело”

Делничен ден в началото на лятото. В София е пълно с автомобили. Хората бързат за работа, изнервени са и хич не им се занимава с мен. Още повече, че тогава все още бях по-паянтов от прохождащ малчуган, втурнал се към надуваем замък. Аз се притеснявам, понеже колелото е неконтролируемо, те ми бипкат, аз се панирам още повече и просто се моля веднъж завинаги да изляза от града. Тежка беше тая битка с трафика, но в крайна сметка излязох невредим от нея.

През Искърското дефиле се движих със свежи сили. Хапнах един боб в парка в Своге. Хората ме гледаха странно, а в моите очи това все още беше нещо ново. Понеже си извадих сготвен боб от дисаги, си дадох сметка, че наистина изглеждам странно, но майната му, трябва да се яде! Още преди да тръгна, яденето ми беше станало фикс идея. За щастие си бях внушил, че трябва да ям по пет пъти на ден и нямах намерение да правя компромиси с това още в самото начало. Когато караш, тялото ти гори калории, а останеш ли без сила на пътя, имаш два варианта – или припадаш и умираш, или търсиш помощ за нещо, което си могъл да предотвратиш, и изглеждаш като пълен идиот пред другите. В моята глава и двата изхода не бяха опция, така че ядене, ядене и пак ядене. Всяка троха беше от значение, буквално когато се хранех, омитах всичко.

Понякога дори не бях гладен, а просто се тъпчех по инерция. В Австрия си набрах и ябълки по този повод. Но нека стигнем до Миланово първо.

Миланово е красиво балканско село над Лакатник. То беше първата сериозна цел за деня и, мамичката му, показа зъби.

От дефилето до селото са по спомен седем километра, които са стръмни, та стръмни. Слънцето не просто печеше, то се опитваше да стопи целия Балкан барабар с мен. Задачата ми беше проста – да се изкача до Миланово и после да се спусна от другата страна на Балкана. Изпълнението беше по-тегаво. На изкачване се отказах да карам и в един момент започнах да бутам. Асфалтът така се беше напекъл, че ми пареше през подметките. Псувах и се заклевам, че ако слънцето се беше материализирало като човек пред мене, щях да го спукам от бой. За негов късмет то си остана горе, а аз вече привърших и водата. Само ако знаех, че тогава се начеваше битката между нас, сигурно щях да се откажа. В такива моменти се благодаря, че съм самовлюбен и на инат продължавам. За мен е недопустимо целият свят да знае, че съм тръгнал да търся себе си, да се доказвам, да си гоня мечтите и да се откажа просто защото ми е станало топло. Карай го шибаното колело, щом си тръгнал веднъж и докато не си стигнеш крайната цел, никакво мърдане!

Малко преди селото е отбивката за паметника “Септемврийци 1923” и мисля, че там някъде намерих чешма, която едвам църцарикаше. Изпих я цялата, само дето не налапах чучура. Жажда, майка…

На центъра на Миланово пред масивната соцсграда на пощата буквално се изкъпах в коритото на чешмата и хич не ми пукаше, че хората се възмутиха, че бях гол. Майната ви и на вас, и на тъпото колело! Две минути по-късно вече бях спокоен и размених няколко думи с тях, а те се оказаха доста по-дружелюбни, отколкото изглеждаха. Поздравих и отпраших с мръсна газ с надеждата, че идва спускане. Спускането наистина дойде след няколко километра и се озовах първо в Горна Бела речка, а после и в Долна. Господи, защо толкова обичам почти мъртви села? Защо, като ги видя, искам да живея във всяка една тяхна къща? ЗАЩО???

Любовта ми към такива места не беше отсега, а всъщност откакто се помня, са ме вдъхновявали най-големите отрепки, най-запустелите места, най-слабите футболни отбори, аутсайдерите. Защо така и не разбрах какво му е готиното да си винаги край силните и да живееш в големия град? Защо повече от година кътах всеки лев, за да тръгна с колело в жегата да прекосявам Европа по време на мигрантската криза? Защо не можех просто да отида на море с приятелката си като нормалните хора? Защо? От какво бягах, какво всъщност очаквах да намеря по пътя? Щях ли да го намеря? Заслужаваше ли си да зарежа всичко и просто да тръгна?

Бях твърдо убеден, че каквото и да е, то е някъде там и аз ще го намеря. Затова продължавах да карам, въпреки че вече ме болеше задникът, въпреки че горещината беше задушаваща, въпреки че нямаше жива душа около мен. За бога, аз дори вече не се чувствах, че съм в България. Какво е това прокълнато място Северна България и защо е толкова красиво и те кара да останеш? Да не би да чувах гласовете на някогашните му обитатели? Да не би да навяваше една роматнично-неопределена атмосфера, която лъхаше от миналото? В един момент просто исках да съм огромен великан и да прегърна цялата тази земя. Да прегърна Балкана, да се впия в земята и да се слея в едно с нея, да чуя нейната история, да ми разкаже какво е било и как сме стигнали дотук. Тебе, земьо, се кланям и пред твоята памет нищо друго няма значение!

Вършец, град някак не на място. Изглежда хем недовършен, хем твърде модерно за тая древна земя. За сметка на това Спанчевци лъха и дъха на тия неопределени неща, дето бях тръгнал да диря. Със своите минерални бани и извори ми напомняше на родния Велинград, а кирпичените къщурки и миризмата на обор галеха сетивата ми. Не ми казвайте, че миризмата на тор не събужда в паметта ви само хубави спомени. Възвишенията, горите, шосето ми подсказваха, че съм на прав път. Не ми говореха много, но казваха достатъчно, за да не се откажа. Слънцето се беше проснало на хоризонта, сигурно се беше уплашило от моите заплахи. И колко класическо беше, че с Краси трябваше да се чакаме до един каменен мост в близост до Ягодово. Давам си сметка, че каменният мост и преди, и сега, и след хиляди години ще бъде ориентир за блуждаещите души, за хората, които винаги залагат на смотаняците, въпреки че знаят, че ще си загубят парите.

А в Ягодово, братче, една ми ти къща просторна с книги и писалища в нея. С един голям двор с маса под лозницата. Седнали сме аз, Краси и още едно момче, което да ме прощава, че му забравих името, и я бистрим голямата политика, и се ежим на тоя и на оня, ветрецът подухва от гората и носи хлад и колкото по-хладно става, толкова повече ракия пием. Ето за такива работи май съм тръгнал – да видя кой къде как живее и какви са му тревогите и битието.

Лошо е обаче, като ти тръгне ракията и вземе, че те замае. Още по-лошо е, когато на другия ден няма кой да те чака, не знаеш къде ще замръкнеш и вземе, та ти стане мъчно. На другия ден чак лошо ми беше. И по-лошо не ми е било никога.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *