Здравейте, другари! Отдавна не съм минавал през този блог, но ето че след дълга пауза отново настана време да ви разкажа туй-онуй.
Пригответе се, този пост ще бъде дълъг и от него няма да научите нищо повече от това защо оставих София на софиянците и заживях отново във Велинград.
Съвсем естествено, началото бе поставено от една принудителна карантина, която заключи цялата страна и всички останахме по домовете си. По щастлива случайност тази карантина ме завари във Велинград и продължи цели 3 месеца.
Бидейки обикновен човек от малък провинциален град, никога не ме е блазнел живота в столицата. Дори напротив – колкото по-малко време прекарвах там, толкова по-добре се чувствах. И така цели 7 години се самозалъгвах, че един ден ще свикна и ще мога да нарека София свой дом.
Уви, въпреки невероятните хора, с които се запознах и станах близък приятел, в началото на месец март осъзнах, че всъщност няма нищо, което да ме задържа в столицата. От друга страна алтернативата бе твърде сладка, за да не ме привлече със своя аромат на цифтящи билки и ромолящи потоци, но за това след малко.
Преди обаче да продължим към изпълненото с удоволствия ежедневие в планината, нека нахвърлим няколко причини защо София бе обречена да стане свидетел на моето напускане.
1. София е пренаселена
На първо място слагам фактът, че там живеят твърде много хора на едно място. Човеците не сме създадени да живеем в такава близост един до друг. Ще ме извиняват господа софиянците, но не сме плъхове, за да се гъчкаме по 300 души в един блок. Тази изкуствено наложена близост създава напрежение между обитателите, което е натежало във въздуха и рано или късно се стоварва над главите ни.
Дори няма да споменавам съседите на горния етаж, които всяка вече се биеха, викаха и бутаха целия си гардероб на земята. Естествено, така и не разбрах какво точно се случва горе, но шумът и звуците, които закачливо стимулираха слуховия ми апарат, ме караха да си мисля, че рано или късно ще трябва да давам обяснения на полицията дали в дните преди тяхната последна смъртоносна битка не съм забелязал нещо необичайно.
В дните преди обявяването на извънредното положение можех да видя страха в очите на хората. Имаше непознат вирус, който идваше да ни избие всички. Денят на страшния съд наближаваше и психозата бе пуснала ледените си пипала в съзнанието на голяма част от столичните обитатели. Градският транспорт беше празен, движението осезаемо намаляло, а моето влизане без маска в магазина, предизвикваше паническо отстъпление и недоверчиви погледи, примесени с отвращение и порицание. Беше 11 март и цялото това бъзливо поведение, което ме заобикаляше, включи аварийната ми лампа. Беше време да изчезна поне за няколко дни.
2. Промяната е най-добрият ти приятел
Разбира се, в онзи период никой не знаеше как ще се стекат обстоятелствта и моите няколко дни в реалния свят продължиха до края на май. Някъде тогава взех окончателното решение, че София ми стига и искам да се отдам на родния край (след малко повече за него). Това решение нямаше да е толкова лесно, ако работата ми не ми даваше възможността да се трудя от всяко място със стабилна интернет връзка.
Но преди да стигнем до момента с напускането на квартирата, нека ви разкажа набързо какво се случи през месеците март, април и май, които прекарах „под карантина“ във Велинград.
3. Разходите намаляха
Спестих над 600 лева само от гориво. Отделно вече не ми се лагаше да обядвам навън, което означаваше допълнителни 600 лева, които си оставаха за мен. Разбира се, наемът на квартирата си го плащах, но тези 1200 лева спестени само за 3 месеца ми даваха достатъчно свобода да инвестирам, както и да сменя някои части по колелото.
4. Времето стана повече
Дори да оставим парите настрани, пестях време. Средно около 2 часа на ден, които в София се губят в път от и до офиса. 2 часа на ден по 5 дни в седмицата правят 10 часа седмично или 40 часа месечно. Тоест за 1 месец, аз печелех по 1 работна седмица спрямо моето „софийско“ аз.
Знам. Сметките са ми елементарни, но и показателни. Свободното време ми даде възможността да чета повече, да уча повече, да пътувам повече и да почивам по-ефективно.
Ето няколко книги, които успях да прочета, благодарение на тези 2 допълнителни часа дневно:
- Бабо, разкажи ми спомен – Ивинела Самуилова
- На завой – Димитър Талев
- Време разделно – Антон Дончев
- Парижките потайности – Йожен Сю. Тук искам да отбележа, че зарязах втория том по средата, понеже действието започна да се развива мъчително бавно.
- The Subtle Art of Not Giving a Fuck – Mark Mason
- Everything is Fucked – Mark Mason
- Умни пари – Стойне Василев
Освен това, тези 2 часа дневно ми осигуриха време, което използвах, за да изкарам 2 курса, които да ме направят по-добър професионалист. Тоест, това си е чиста инвестиция, която е с изключително висока възвращаемост.
Ако си мислите, че 2 часа на ден повече няма значително да подобрят качеството ви на живот, съм склонен да споря. Дори да не ги използвате за учене или четене на книги, нека ви дам още един пример защо те струват повече от спестените пари.
Времето няма стойност, ако не създаваме спомени. А какъв по-приятен начин за създаване на спомени от пътуването. И като казвам пътуване, нямам предвид задължително посещението на далечни места или дестинации, които никога не сте виждали освен на снимка.
Ето един алтернативен начин за пътуване след работа – обадете се на приятел и отидете заедно на къмпинг по средата на седмицата. Много е просто – стягате си палатката и багажа в обедната почивка, след работа отивате на някое спокойно място сред природата в покрайнините на града и нощувате там.
Точно това направихме с Илко през месец май. Качихме се на Войнишка поляна (местност на 30 минути пеша от центъра на Велинград) след работа, запалихме си огън, надробихме си салата, направихме си скара и така посрещнахме нощта. На сутринта се събудихме без аларма (всеки, който е бил на палатка, знае, че щом се покаже слънцето в нея става толкова топло, че е невъзможно да се спи) и съвсем на време стигнахме на работа.
Приканвам ви и вие да пробвате. Обзалагам се, че ще ви хареса.
5. Възможностите се увеличиха
Говорейки за спестено време, се сещам, че тези два часа дневно са само през делничните дни. Ако добавим и времето, което се губи в път между Велинград и София (поне два пъти месечно), излиза че на месец имам допълнителни 8 часа. Или общо разполагам с 48 часа повече спрямо „софийското“ си аз. Това са цели две денонощия повече всеки месец. Вече не ми се налагаше да губя петък вечер и неделя в път. Това време изпозлвах основно за срещи с приятели и каране на колело (каква изненада).
Понеже имам афинитет към бакалските сметки, ще ви кажа, че само за март, април и май, успях да навъртя над 1000 км с колелото и то единствено през уикендите. Ако не ми вярвате, вижте акаунта ми в Strava. Освен това, най-накрая успях да отида до Добърско с колело и да се върна за един ден. Беше леко мазохистично (възпалих сухожилие след два дни), но и изключително вдъхновяващо да мина 160 км за по-малко от седем часа.
И така, сами виждате, че не ми беше особено трудно да кажа „Довиждане, София“ и да си събера багажа от квартирата. Време беше да се отдам на провинциалния живот и да видя какво още има от него.
Тови пост и без това стана може би най-дългият досега, затова ще се опитам накратко, да разкажа какво стана от май досега.
С няколко приятели, които също вече са във Велинград, един ден решихме, че искаме да направим нещо необикновено след работа. Бидейки разположен в планината, Велинград ни даваше перфектната възможност за това.
Натоварихме се в колата и тръгнахме към Белмекен. Спряхме на Пиздина вода (ако сте ходили на Белмекен от Юндола, това е чешмата с мечките) и поехме с бодра крачка към Славов връх (повече за него тук), където искахме да изпратим залеза. Цялото това пътешествие ни отне не повече от час и половина, но ни даде спомени за цял живот. А да, също така беше напълно безплатно и магично, защото на връщане започна да се стъмва, но не баш – звездите и луната озаряваха пътят пред нас.
Мисля, че след този минипреход официално дружно обявихме Велинград за „Градът на удоволствията“.
Какво още научих от живота в малкия град?
- Заплатата всъщност не ми е толкова малка, колкото си мислех.
- Родният край може да бъде също толкова интересен, колкото и някоя екзотична дестинация. Не го подценявайте и не си мислете, че знаете всичко за него.
- Времето е по-ценно от парите.
- Свободата е по-ценна от времето.
- Рокси предпочита да се разхожда в гората сутрин вместо в парка. Аз също.
- Хората са по-спокойни и по-трудно изпадат в „коронапсихоза“.
- Когато с приятелите ти се виждате по-често, защото имате повече свободно време, се раждат интересни бизнес идеи.
Спирам дотук, защото се отплеснах много. Ще ми е интересно да чуя как коронавирусът промени вашият живот и за какво сте му благодарни в коментарите под този пост.