За пръв път чух за Чаирски езера през 2019 г. Тогава по време на дългото ходене от хижа “Грънчар” до Мусала един мой съученик не спря да говори за тях. Колко били красиви, колко приятен събеседник бил хижаря и колко вкусни били мекиците в хижата.
Сами разбирате, че това не са аргументи, които човек да пренебрегне с лека ръка. Още докато слушах тези хвалебствия, знаех, че е неизбежно един ден да не се озова и аз в столовата на хижа “Чаирски езера”, да мляскам невъздържано блажните мекици и да благославям онзи, който ги е сътворил тъй съвършени.
За радост на ненаситната ми на пътешествия душа и винаги гладния ми за мекици стомах, настъпи моментът, в който най-накрая събрах багажа си в две дисаги и го метнах на изнемощелия вече велосипед. Целта ми бе проста и тъкмо поради това тъй очарователна – да се промъкна между проливните юнски дъждове сух и да изпратя слънцето от брега на езерата.
Станах рано сутринта в събота и машинално притъпих кофеиновата си абстиненция. Навън валеше, а това означаваше, че днес ще бъде поредният ден, в който Вселената е решила да гледа любимия си сериал “Коцето в неравна надпревара с облаците”.
Напук на дъжда реших да не отнемам удоволствието на Вселената и да ѝ предоставя очевидно дълго чаканото от нея шоу. Мушнах малко кашкавал, създърма и хлебче в багажа, нахлупих каската на главата си и ето ме вече на път.
В това време облаците се поразкъсаха и ми дадоха преднина. Тръгвайки от Велинград се насочих към язовир “Доспат”, но първо трябваше да се изкача до местността “Каратепе”.
Често пъти ме питат “Как караш по нанагорнището с толкова тежък велосипед?” Разбира се, че физическата подготовка е важна, но не това е основното. Израствайки в планината съм свикнал винаги да вървя нагоре. Велинград се намира в котловина, което ще рече, че накъдето и да тръгнете винаги има изкачване. Когато в се учех да карам колело, изкачванията ме тормозеха и все гледах да стигна до върха и после като вихър да се спусна от другата страна. С течение на времето забелязах, че изкачванията ти дават възможност да се движиш със свое собствено темпо, да останеш насаме с ума си и необезпокояван от нищо да погледаш във всички негови шкафчета. И така, докато улисано преглеждаш какво има в тях, се озоваваш на върха.
Изкачването е просто част от пътя, по която трябва да минеш. Също като спускането.
Щом стигнах Сърница, продължих към Доспат, но не по главния път, а по черния път, следващ брега на язовира. Докато минавах през местността “Орлино” я групи летовници отиваха на разходка, я деца се гонеха, я двойки и девойки си правеха селфита на фона водата. Абе, с две думи, човеците се радваха на природата и природата се радваше на човеците. Милваше ги ту с топли слънчеви лъчи, ту с прохладен вятър.
Локва след локва, залив след залив, чешма след чешма достигнах благополучно до еко-къмпинг “Доспат”. Е, пораздрусах се малко по черния път и дисагите ми се пренаредиха по свой тертип, но така или иначе те не бяха особено подредени и преди това.
Няколко думи за къмпинга – като площ е доста семпъл, но пък разполага с нови бани и тоалетни, топла вода и практични общи помещения, където можете да почивате и хапвате необезпокоявани. Чисто и подредено място, за което очевидно се полагат грижи. За цените нищо не мога да кажа, тъй като минах набързо и не съм отсядал.
Но нека продължим напред. Сега пътят ни отвежда към Доспат и на изток в посока Борино. Ландшафтът се изразява в добре познатото родопско равно, състоящо се от различни по дължина изкачвания и спускания.
Именно в края на едно от тези спускания, на може би километър преди село Змеица, ще се натъкнете на стария римски мост “Кемера”. Тъй като е точно до главният път, вероятността да го пропуснете е смехотворно малка. Подобно на други мостове в Родопите от тази епоха, най-вероятно и този е имал ключово значение, свързвайки Филипополис с Беломорието и Македония (по-точно долината на Места, където е бил разположен Никополис ад Нестум).
И аз като всички останали щракнах набързо една снимка на този архитектурен паметник и си хванах пътя.
Не след дълго достигнах Борино. Ако случайно или не се озовете там, приемете моя гастрономически съвет и се отбийте в местната мандра. Освен сиренето и кашкавала хората ще ви предложат и други млечни специалитети като например бръндзата, която по спомен е извара с кашкавал и е чудесно мезе за вино. Може да е малко градче, но Борино освен със своята мандра се слави и с това, че е начална точка на Дяволската екопътека, която ще ви ви заведе и до Дяволския мост (не онзи на Арда). Маршрутът не е тежък, но за сметка на това е живописен и по родопски красив.
След като в детайли разгледах всички туристически табели в Борино и се запознах с околните забележителности, най-накрая се отдадох на дълго и скоростно спускане. То завърши при Тешел и точно там, макар и позакъснял, дъждът най-сетне ме настигна.
Завих по пътя към Триград и за мой късмет, в двора на близката хижа “Тешел” имаше беседки, където да се подслоня. Към мен се приближи възрастен мъж с каубойска шапка. Заприказвахме се. Попита ме накъде отивам и с изненада установи, че за разлика от повечето туристи съм се запътил към Чаирски езера, а не към Триград и пещерата Дяволското гърло (много дяволи в тия Родопи, много нещо).
Не помня името му, но нека го наричаме бай Кольо Кожареца (защото е родом от близкото село Кожаре, на 300 метра от гръцката граница по неговите думи). Та бай Кольо Кожареца ми каза, че до езерата може да се стигне от три различни дерета, но ме предупреди, да не хващам мугленското (започва малко преди Гьоврен). По неговите думи (по-късно потвърдени от хижаря на Чаирски езера) мугленското дере някога било основния път за село Мъгла, но вече е трудно проходимо дори с велосипед. Бай Кольо Кожареца ме уведоми, че много от мостовете по него вече са разрушени от времето, пътят е пропаднал или блокиран от скални маси на места. Още с края на бай-Тошовия режим държавата спряла да се грижи за пътя и така мугленци се озовали на още по-диво и труднодостъпно място. Според него сега мугленското дере е проходимо само пеша.
Та реших аз да се доверя на бай Кольо и без да експериментирам продължих по пътя за Триград. При местността Османов вир, малко преди пещерата дяволското гърло, се отбих от асфалтовия път и завих наляво по Чаирското дере.
Както сами се досещате, Чаирското дере ще ви отведе до Чаирските езера, но преди да отидем там е редно първо да се запознаем с правилата за общуване с мечки. Местната администрация се е погрижила за безопасността на туристите, като е поставила информационни табели на всички ключови възли. Като цяло правилата са прости и изискват от нас основно хладнокръвие:
- Ако не искате да се срещата с мечка, вдигайте шум. Така баба Меца ще ви чуе отдалече и ще има време да се шмугне дълбоко в гората. С този съвет горските искат да ни кажат, че мечките копнеят за среща с нас точно толкова, колкото и ние.
- Ако все пак срещнете мечка, не викайте, не я замервайте и не я доближавайте.
- Ако мечката тръгне към вас, отстъпвайте бавно на заден ход, без да правите резки движения.
- Ако мечката ви подгони, опитайте се да се качите на високо. Хвърлете на пътя ѝ дреха, раница или друг ваш предмет. Според табелата това може да я разсее и да ви спечели време.
- Ако мечката ви настигне, легнете на земята и с ръце прикрийте главата и врата си. Молете се. И без това друго не ви остана.
Щом се запознах с тази информация, озъртайки се навлязох в ждрелото. Прехвърлях наум изброените точки и реших да ги спазвам по установения ред. За целта извадих от дисагите си малката блутут колонка и си пуснах народна музика. Ами ако мечките също обичат хора? Ами тогава ще слязат и ще завъртим едно хоро. А стигне ли се до хоро, вярвам, че ще се разберем.
В компанията на Николина Чакърдъкова, Янко Неделчев и Иван Дяков, моя милост продължи да пълзи по тесния каменист път. Анемичната Чаирска река едва шумолеше под пътя, а високите склонове на планината се извисяваха в пълно безразличие към тракащото колело в ниското.
Опиянен от прохладата на планинските недра и зейналите дупки по склоновете (предполагам пещери) се придвижвах напред. И тогава изневиделица пред мен се появи, не мечка, а цял слон. Спотайваше се на отсрещния бряг на реката, с хобота си нещо ровичкаше в пръстта, а на гърба му бе легнала цялата планина. На табелите нищо не пишеше за срещи със слонове, затова реших, че е безопасно да снимам и незабелязано да отмина.
На около 6.5 км навътре в ждрелото се достига до голям бетонен мост с парапети. Вляво от него започва стръмна туристическа пътека, която като с асансьор ще ви отведе точно на Чаирски езера. Доста се позачудих, дали да не се пробвам да мина с колелото по нея, но стигнах до извода, че най-вероятно само ще бутам или ще се наложи да нося всичко на гръб и се отказах.
Продължих нагоре по чакълестия път, който неумолимо започна да се изкачва все по нагоре. След няколко обратни завоя бях толкова високо, че виждах хижата на отсрещния баир. По права линия не изглеждаше далеч, но все още ни разделяше дълбокото дере. По карта някъде нагоре по пътя трябваше да пресека реката и така да се прехвърля от другата страна.
Без много да умувам, стъпих пак на педалите мотивиран от това, че мечките са най-активни на свечеряване (пак според табелите). Не след дълго пътят стигна връхната си точка и пое надолу към реката. И ако до тук можете да дойдете спокойно с лека кола, съветвам ви да я оставите преди да започнете да се спускате. Пътят става труднопроходим заради големия наклон, лепкавата глина, големите камъни и коловозите, които за малко не ме погълнаха барабар с колелото.
Ето я и реката. Набрал инерция се врязах в широкия брод, който за моя изненада на места беше може би 40 см дълбок. Незнайно как не цамбурнах целия и само с намокрени крака успях да стигна до брега.
До хижата оставаше по-малко от километър, но все още не го знаех. Пътят отново тръгна нагоре и отново в лошо състояние. С бутане най-сетне преминах и тази отсечка и за моя голяма изненада вдясно от мен се появи първото езеро. Голямо по площ и леко блатясало то спокойно бе разположило водите си в своя трон и сляло се в едно с времето посрещаше и изпращаше сезоните. Стоически изтърпяваше свирепите слънчеви лъчи, бавно изцеждащи живителните му сили, знаейки, че рано или късно ще го връхлети бурята и ще възстанови всичко загубено.
Също като него и хижата посреща и изпраща хора откакто се помни. Някога работници на близкото ТКЗС, а сега туристи. Още преди да си сваля каската, на врата се появи Росен, хижарят, чийто мек глас и блага усмивка бихте искали да срещате по-често. Росен пое ръката ми и рече “Очаквахме те! Заповядай!”
Има хора, които обикваме заради човешката им същност още щом го срещнем. Росен е от тези хора. Гостоприемен и с топла душа. Веднага ме настани в една от двете останали свободни стаи, показа ми банята и ме покани на вечеря.
Стаите в хижата по спомен са 7 или 8, като всяка разполага с три двуетажни легла. Още с влизането прави впечатление чистият и спретнат вид на помещенията. Чаршафите са нови, изпрани и раболепно сгънати в ъгъла на леглото. За комфорта на отсядащите са осигурени топли пухени завивки и удобни меки възглавници.
Баните разполагат с топла вода и изглежда са ремонтирани само преди няколко години. Няма счупени кранове и течащи мивки. Въобще личи се, че стопаните на хижата са вложили труд и любов в работата си, за което сърдечно им благодаря.
След освежаващия душ бе редно да се отдам на заслужено пиршество. Изминатите 110 километра ми даваха пълното право да се натъпча без капка срам. Като че ли Росен, Миро (втория хижар) и двете баби в кухня само това чакаха. Веднага маса пред мен се отрупа с храна, която лакомо натъпках в хранопровода си с помощта на бутилка бира.
Е, може би само телешкия кебаб щеше да е достатъчен, но пусти салати и пататници… Може ли без тях?
Не може, както не може и без разходна след обилна вечеря. А около Чаирски езера места за разходки да искате. Можете да поемете към Триград, изоставеното село Чамла, село Мугла, връх Курубурун или резерват “Шабаница”. Разбира се, тези маршрути се поемат само в случай, че не сте преяли.
Поради тази причина се задоволих само с близкото езеро с беседката, откъдето заедно с други туристи наблюдавахме залеза. Под равномерния ритъм на ръмежа жабите изпълняваха своята вечерна сюита. Дъждовните капки образуваха балончета по повърхността на водата, а залязващото далеч на запад слънце ги превръщаше в златисти саморазрушаващи се полусфери.
Меката юнска вечер нито стана студена, нито неприветлива заради валежа. Напротив – той направи избуялата трева още по-свежа, по-зелена и по-натежавала. Изпаренията се заиздигаха от околните долини и бавно пълзяха нагоре към върховете, едвам докосвайки короните на дърветата.
Колко красота и мъдрост има в залеза? А колко залези може да понесе човек?
Върнах се обратно при хижата. Макар и изморен продължих да гледам все по-тъмния хоризонт. Росен дойде при мен и се заприказвахме. За хижата, за Родопите, за езерата, за изгревите и залезите, за туристите, за околните села, за десетките маршрути, които той е извървял, а аз тепърва ще извървя.
Само омекналите ми колене бяха способни да прекъснат сладката ни приказка и съвсем в реда на нещата не се поколебаха да го направят.
Строполих се в удобното легло и със сетни сили метнах дебелия юрган върху себе си. Сънувах среща с мечка. Събудих се и пак заспах. Този път спокойно.
Сутринта бе ясна. Въздухът ободряващ. Полъхът ведър. Лицето ми подпухнало от дълбокия сън, а мисълта ми все още мудна. Подайте кафето, моля.
Позната ли е по-голяма благодат от хладната лятна утрин със своя непоправим оптимизъм и обещаващото синьо небе? Когато е още студено да излезеш само по тениска и по сандали. Когато единственото топло нещо е чашата току що сварено кафе в ръката ти. Когато ароматът му тъй естествено се слива с този на природата, че умът ти е неспособен да поеме толкова много хармония и спокойствие накуп.
Чула въпросите ми Вселената изпрати три сърни на водопой.
Винаги има по-голяма благодат. Нужно е само търпение.
С хижарите се разделихме топло и с обещания пак да се видим. Като стари приятели.
Тръгнах, а в главата ми кънтеше само едно…
Вечна слава на Чаирски езера!
Вечна слава на Чаирски езера!
Вечна слава на Чаирски езера!
Целият запис на маршрута в Strava можете да видите на този линк.