Хижа Вихрен – връх Синаница

Хижа “Синаница” отдавна ми седи в списъка с непосетени места в Пирин. По една или други причина всеки път щом се наканя да я посетя, я времето се разваля, я другарите планинари в последния момент решават да сменим маршрута.

За Синаница чух за пръв път през 2014 година. Тогава на път от Дупница към София качих на автостоп една възрастна дама, която отдалече си личеше, че е планинарка. От онази старата порода – с оранжева раница с външна метална конструкция и обувки Дахщайн. Сещате се. Та карам си аз, навън се излива свиреп августовски дъжд, виждам въпросната дама и веднага спирам. Тя се качва, без да се чуди, хвърля през рамо раницата на задната седалка и започва да говори.

Не си спомням как точно разговора стигна до Синаница, но дамата ми разказваше за върха и за хижата с почти религиозен фанатизъм. Планинарите по принцип понякога се отплесваме и говорим така за любимите си места, но това надхвърляше всичко, което някога бях чувал. Моята мокра спътница дори не ми каза, че Синаница е в Пирин. Единственото, което повтаряше бе как върхът бил разцепен на две, как името му неслучайно било съмнително близко с планината Синай в Египет.

И докато се сетя къде съм чувал за Синай, дамата почти извика, че не в планината Синай Мойсей е получил десетте божи заповеди, ами на връх Синаница!

Очевидно си имах работа с човек, който твърде много си пада по конспирациите, но продължих да слушам от немай къде. Не запомних останалите ѝ екстрвагантни теории за Синаница (нито по-късно ги намерих в интернет), но си обещах някой ден да отида на Синаница и с очите си да видя туй свещено място.

Но нека се върнем обратно в лето 2024-то. Денят е събота, часът е 7 и нещо сутринта, мястото е хижа “Вихрен”, слънцето току що е близнало Вихрен, аз си връзвам изнемощелите туристически обувки и им обещавам, че другото лято ще излязат в заслужена пенсия.

Следобеда го дават да превали и прегърми. Такива събития по пиринските камънаци хич не са ми по вкуса, така че бързам да поема в посока Синаница.

Маршрутът започва от хижа “Вихрен” и следва синя маркировка в посока Муратово езеро, Бъндеришка порта и хижа “Синаница”. Съвсем в началото синята маркировка върви редом с червена и зелена, които съответно биха ви отвели на Тевно езеро и хижа “Демяница”.

Синята, червената и зелената маркировка вървят заедно първите 10-15 минути. През това време се движим встрани от река Бъндерица (тази, която тече зад хижа Вихрен) – чуваме я, но не я виждаме. Пътечката рано сутрин изглежда така.

Снимка от началото на маршрута малко над хижа “Вихрен”.

На места има каменисти и умереностръмни, но кратки участъци, ни като цяло все още не сме започнали същинското изкачване. Ходим по пътеката и щом видим реката и дървеното мостче НЕ минаваме по него. Знам, че изглежда много сладурско и ви се иска да минете по него, но тук пътеката се разделя. За Синаница пътеката е отдясно срещу течението на реката, а по моста и от другата страна минават пътеките за Тевно езеро и Демяница. Тях ще пребродим друг път. За сега можете само да се снимате на мостчето преди да продължим към Муратово езеро и оттам към Бъндеришка порта.

От Национален парк “Пирин” са се погрижили маркировките да са видими, така че тук е трудно да се объркате. Синя маркировка има през не повече от 50 метра, а другият ни ориентир е река Бъндерица, която ни остава от лявата страна. След като подминем мостчето (без да го преминаваме) се движим известно време близо до реката преди малко по малко да започнем изкачването към Муратово езеро. То не е нито тежко, нито дълго, така че не би трябвало да ви отнеме повече от 45 минути до 1 час. Теренът е щадящ, камъните все още не с преобладаващи. Има тук-там, но основно стъпваме по мека планинска почва (нещо, за което краката ни ще са благодарни на връщане).

Движим се по десния бряг на реката в посока Муратово езеро.

За моя изненада дори в 7 сутринта по пътеката вече имаше големи и малки групи туристи. Явно всички бяхме проверили прогнозата и бързахме да сме на сухо и топло преди 16:00 часа, когато се очакваха дъждове и гръмотевици. Като стана дума за прогноза, разчитам на ventusky. Вече от 5 години проверявам времето само там и прогнозата ме е подлъгвала не повече от 2-3 пъти. Обикновено приложението е точно до час, но винаги имайте едно наум.

Щом достигнем Муратово езеро, можем да се насладим на кратка почивка на брега преди да се заемем с морените към Бъндеришка порта. Езерото не е от най-големите в Пирин, но пък е особено красиво. Над него се извисява Муратов връх, а наоколо се виждат връх Тодорка, Бъндеришки чукар, Василашки чукар и дори Банско.

Сега ни чака, поне според мен, най-трудната част от маршрута. Предстои ни да изкачим Бъндеришката порта. Изкачването е стръмно, сравнително дълго (особено, ако сте с тежка раница) и изцяло по камъни. И тук, както и по целия маршрут има добра маркировка, но дори да не виждате за момент синята боя, все някъде ще забележите пирамида от камъчета – универсалният знак “в правилна посока сте”.

Повече за изкачването няма какво да ви обяснявам. Опасявам се да не се откажете, но дерзайте, вижда му се края. Стъпка по стъпка и с премерени почивки все ще стигнете.

Стигнем ли Бъндеришка порта ни чака награда. Не под формата на сладолед, торта или бира, а по-скоро във вид на алпийски пейзажи, още езера и една дълга и почти изцяло равна отсечка до Синанишката порта. Следвайки синята маркировка, неминуемо ми прави впечатление, че теренът ми напомня по-скоро Рила със своите полегати и тревисти склонове. Може би не случайно тази местност на картата е означена като Големо Спано поле. Ами голямо е и е нещо като поле. Не е баш пиринско, но пък ни дава добра възможност да се възстановим от бруталното изкачване и да наваксаме 2-3 километра за нула време.

Пътеката между Бъндеришка порта и Синанишка порта, прекосяваща Големо Спано поле.

До Синанишка порта няма почти никакви изкачвания, а тези през които минаваме са леки и кратки. Пътеката е мека и приятна, а камъни излизат случайно на няколко места.

В тази част от маршрута ту изгряваше слънце и ставаше тихо, ту сутрешния планински вятър се разбуждаше. След поне три събличания и обличания в крайна сметка просто се отказах и продължих по тениска. Уж се намазах със слънцезащитен крем, но явно бях пропуснал врата и ушите, защото ми изгоряха (поредната планинарска класика). Мисълта ми беше – на планина се изгаря по-лесно и бързо, отколкото на море, така че не подценявайте слънцето.

Хижа “Синаница” и Синанишкото езеро.

Ето, че в шеги и закачки се озовахме на Синанишка порта. Не на шега обаче като видях колко ниско е хижата се отказах да се спускам до нея. Знам, че този пътеводител започна с това как от сума ти време се глася да отида на хижа “Синаница”, но явно нямаше да го бъде и този път. Набързо мушнах малко халвичка, пих водичка и без много да му мисля, поех към върха.

От Синанишка порта право надолу се продължава за хижата. Просто няма къде да сбъркате. Хижата и езерото са ви ориентир, а и цялата пътека се вижда като на длан. Освен това има и от добре познатата ни синя маркировка.

Към върха обаче аз лично маркировка не видях. Към него обаче върви добре очертана пътека, която започва от Синанишка порта. Реших да я последвам. Все пак кой не би отишъл на връх Синаница след онзи разказ и то от стара планинарка с обувки Дахщайн.

Сега внимавайте. И тук, и като отидете на място.

Пътеката следва билото, което отива към върха, но трябва да сте особено предпазливи, защото отдясно са отвесни скали, спускащи се надолу към Синанишкото езеро. Склонът, по който се движите, е ронлив и стръмен и се спуска надолу чак до горския пояс, тъй че гледайте си в краката.

На едно или две места има много интересни улеи в склона, от които се открива чудна гледка към хижата. Малко дори напомнят бойници на някоя средновековна крепост.

Синанишката порта остава зад нас и леко в дясно. Билната пътека към Синаница се вижда.

Както и моята приятелка стопаджийката ми каза, върхът е двоен, разцепен на две, ако предпочитате. Видът му е респектиращ и определено е невъзможно да го сбъркате. На този етап вече просто гоним посоката. Тук таме се вижда нещо като пътека, но като цяло просто се движим в посока на върха, а и така или иначе другаде няма къде да отидем.

Един последен напън по ронака в последните метри и сме на върха!

Не знам дали тук е библейската планина Синай, не знам дали тук Мойсей е получил десетте божи заповеди, но в едно съм сигурен – гледката си заслужаваше ранното ставане, изгорелите уши и изкачените склонове.

Връщането към хижа Вихрен е същото като идването, но е на връщане (Божинка, голям си!)

Няколко важни неща преди да поемете:

1. По маршрута няма вода (беше пресъхнала), така че е добре да си предвидите повечко. Аз носих със себе си литър и половина, но на връщане трябваше да съм доста пестелив с глътките. Друг път бих взел поне два литра и половина.

2. Отиване и връщане ми отнеха малко повече от шест часа. Почти не съм спирал за почивки над 5 минути, но имах основателна причина да се движа по-стегнато. Преценете на вас колко време ще ви е необходимо според предпочитаното от вас темпо и метеорологичните условия.

3. Движението за автомобили от Шилигарника до хижа “Вихрен” е ограничено през летните месеци в часовия диапазон от 8:00 до 16:00 часа. Вариантите са ви или да отидете по-рано или да се качите на някоя от маршрутките, която ще ви откара до хижата.

4. Ако предпочитате да пренощувате в планината, най-близките ви варианти са хижа “Синаница” и заслон “Спано поле”.

5. Запис на маршрута в Strava, можете да видите на този линк.

Изглед от връх Синаница към хижата, Синанишкото езеро и Вихрен,

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *