грашево

Където Родопите се срещат с Рила и Пирин

Какво, ако ви кажа, че обиколката на Санстефанска България е само 76 километра? Даже смея да твърдя, че за една събота можете да я минете цялата и то на колело. Знам, че ви се струва пълен абсурд, но след малко ще се убедите сами, че нито ви лъжа, нито си измислям. Този пътепис е съвсем истински и всички местности, села и хора, които ще срещнете в него, са от плът и кръв.

западни родопи
Маршрутът ни наподобява територията на Санстефанска България

Всеки знае, че в Родопите се случват чудеса. Не случайно бесите именно тук са извършвали своите обреди и мистерии. Като едно голямо чудо, Родопите са побрали в себе си толкова много история, култури и вярвания, че само чакат някой да се шмугне в горите им, за да го хванат на приказка. Този път сладката възможност да слуша техните приказки, се падна на мен.

Колелетата се завъртяха и безшумно ме понесоха към с. Грашево. Ако ще следвате стъпките ми, ето малко насоки – от Велинград тръгвате в посока Сърница и след около десетина километра ще видите как отбивката за това село започва свойски да се вие като змей нагоре през горите. Пътят е стръмен и ще ви изпоти, но пък си заслужава усилията.

грашево
с. Грашево

Грашево, което хитро-хитро се е покатерило на планината и зиме и лете се радва на слънчевите лъчи. Неговите жители няма с какво много да се похвалят, освен с това че пият вода от Сютка и че една от улиците се перчи с новия си асфалт. Първият път, когато се озовах там е бил преди повече от десет години и тогава, както и сега, бях на велосипед. Пак беше есен и пак беше топло. Ето ме сега толкова години по-късно на същото място и като че ли нищо не се е променило. Като изключим асфалтираната улица, всичко си е същото – читалището е затворено, а кръчмата е пълна и от нея излиза гъст облак дим, примесен с елегантния аромат на алкохолни изпарения. Керпичените къщи като че ли са се попривели малко повечко, но ето че и през техните дворове притичва коте и бързо се скрива под стария москвич със спишнати гуми и покрит с брезент (за да не му се напуква таблото от слънцето).

село грашево
Асфалтираната улица

Какво му е толкова специалното на Грашево, ще попитате тогава… Ами нищо. Най-обикновено родопско село. Хората в него са скромни, но пък винаги готови да ви заговорят или нагостят. Виждате ли как срещу нас върви младо момиче, а в ръцете си държи гигантска тава, пълна с прясно опечени питки? Без да се зачуди за миг то предлага да ни почерпи. Просто ей така. Отказахме не заради друго, ами понеже мъчно се въртят педалите, когато търбухът ти е пълен топли питки.

Оставяме Грашево зад гърба ни и поемаме към съседното село със звучното име Мечо корито. Имаме късмет и единствената мечка, която виждаме е едно голямо овчарско куче, изпружило едрата си снага на ливадата накрай село. Види се, че е възрастно и хич не го е еня за разни преминаващи колоездачи. Него пó му е сладко да лежи, да се препича и да премигва кротко срещу слънцето. Минали са отдавна ония години, когато то с рев се е спускало към всеки, дръзнал да се доближи до неговото стадо – досущ като възрастния му стопанин, който навремето е събарял боровете с един удар на секирата. Сега и той е приседнал безмълвно на пейката пред дома си със скръстени върху кривия бастун костеливи ръце и само гледа да се позагърне още малко с плетеното елече. Топло е октомврийското слънце, ама на завалията не му е топло вече. Огньовете в очите му са се превърнали догаряща жар и на тях се е спуснала тежка пелена от гъсти облаци.

Има къщи в Мечо корито, които приличат на големи плетени кошници. Там където някога е имало мазилка, сега има плет и кирпич. От някои от тия къщи стърчат дребни тераски, които застрашително са се отпуснали напред, досущ като фустата на някоя дундеста баба. На долния кат ще срещнете спящ добитък, натрупана слама или някои от ония старинни уреди, които сме свикнали да виждаме само по музеите – стан, ютия с въглища, чекрък или вретено.

мечо корито
Една от любимите ми къщи в Мечо корито

От селото се излиза по един черен път, който ще ни отведе до местността “Еловата” – обширно открито пространство насред гората, покрито с картофени ниви, няколко стари стопански сгради, модерни ферми и много, ама много овце. Има и един миниатюрен язовир, който пеша ще обиколите за не повече от десет минути и затова няма да му обръщаме особено внимание.

пътища в родопите
Пътят, който тръгва от Мечо корито за “Еловата”

След около 4-5 километра по прашния път стигаме и до село Кръстава. И то като Грашево не може да се похвали с много, освен с чудните си гледки към заоблените върхове на Рила. Със своя напевен помашки диалект местните люде са едно истинско културно богатство. На излизане от селото веднъж една баба се провикна от близката нива – “Момчей, колку ти е саато ба?”, на което аз отговорих – 12:30. Тя ми махна с ръка, придържайки забрадката си и продължи да оре земята с отмерени движения. С отмерени движения аз завъртях педалите и се отправих към връх Велийца.

Върхът е много интересно място, но нека първо стигнем до там. За целта след като напуснете Кръстава в посока Аврамови колиби и Юндола, трябва да се отбиете по един черен път вляво. Отбивката е на по-малко от километър от Кръстава, на едно изкачване. Трудно ще я пропуснете, тъй като пространството е открито, а и самата тя си е цял коларски път.

Веднъж стъпили на този път ви очакват множество изкачвания и леки спускания. Пътят лъкатуши в гората и от време на време ще чувате гласове в далечината. Те обаче не са на самовили, а на дървосекачи. Ще забележите, че пътят има много разклонения, но ключовото е само едно – за Бозева махала.

бозево орцево
Оглеждайте се за този разклон

Тук сте благословени да изберете или да продължите напред, или да свиете вляво към Бозева. И в двата случая няма да сбъркате. И в двата случая обратния път до Велинград е около 40 км, така че нека, аджеба, поне ви кажа какво да очаквате.

Вариант 1 – Напред към Велийца (и Санстефанска България)

Оставяме разклонението, за да препуснем напред към връх Велийца. Тъй като е връх, надявам се се досещате, че предстои изкачване. То започва на 2-3 километра от отбивката за Бозева махала. Ще го познаете по това, че ще се озовете на поредното разклонение на горския път. Оттук насетне ще ви помагат ръчноизрисуваните дървени табелки, които изглеждат като изскочили из някоя детска книжка с приказки. Пъстрите цветове на пътните знаци подсказват, че село Орцево е наляво, а заслон “Велийца”, връх Велийца и село Аврамово са напред и нагоре. До заслона отсечката е стръмна и на места ронлива, но пък това кога ли ни е спирало?

орцево
Споменах ли, че Родопите са страната на вълшебните приказки?

Самият заслон представлява двуетажна дървена конструкция със затворени прозорци и камина (когато бях там в края на октомври ‘19, камината все още не беше довършена). Встрани от него има беседка и чешма, която не винаги тече, така че не разчитайте много на нея. Мястото е подходящо за нощувка, както вътре в заслона, така и на палатка. Блажен ще е този, който в някоя топла лятна нощ ще слуша препукването на огъня и вторачил поглед в небесните дълбини ще брои звездите. От време на време ще се разсейва от понеслите се към небосвода искрици и ще се усмихва, давайки си сметка, че представлението на нощта е най-гледаното още от време оно и то цена няма.

Отплеснах се. Време е да тръгваме към върха. Подминавайки набързо сухата статистика, че Велийца е най-високият връх (1712 м) във Велийшко-виденишкия дял на Родопите, нека отбележим любопитния факт, че до избухването на Балканската война през върха е преминавала границата между Царство България и Османската империя. Дори и сега се виждат каменните основи на някогашните казарми. Малко под върха има издигнати паметник и кръст в чест на загиналите войници от Родопския отряд на генерал Стилиян Ковачев, настъпващ от село Лъджене (сега квартал на Велинград) към през долината на Места към Бяло море.

Връх Велийца няма да ви предложи главозамайващи гледки, защото и той като повечето родопски върхове е покрит с гъсти гори. Тези гледки ще намерите в местността “Гробът”, която се намира по пътя към село Аврамово и няма как да я подминете, ако искате да се върнете във Велинград. От “Гробът” се открива чуден изглед към източните склонове на Рила и върховете Белмекен, Ибър, Равни чал, Славов връх и други.

местност гробът
Поглед към Рила от местността “Гробът”

Името на това открито място идва от факта, че там в първите дни на Балканската война (5.10.1912) е убит Ахмед Мустафа от град Прищина, Албания (цитирам написаното на трите паметни плочи). Не успях да разбера защо Ахмед Мустафа е толкова важен и си е заслужил плоча, но ми направи впечатление, че днешната столица на Косово в началото на 20-ти век е била причислявана към Албания. Както знаем, държавните граници на Балканите са много разтегливо понятие.

гробът на ахмед мустафа

След като сме се начудили и на гледки, и на исторически събития продължаваме да се спускаме по черния горски път към Аврамово. Селото се е наместило на едно възвишение, препича се на топлите есенни слънчеви лъчи и гледа отвисоко и близките села и разположената в подножието му едноименна гара. Тя пък е позната с това, че е най-високата ЖП гара на Балканите. Защо въобще оттук минава железница съм разказал ето тук.

Щом стъпите на главния път свързващ Велинград и Банско, няма как да не забележите, че около него са насядали забрадени баби и дядовци. Ами те не са там, за да лапат мухите, ами за да можете вие да си купите от тях домашни сирене и кашкавал, масло, сладко от горски плодове, гъби, чай, мед, подправки и какви ли не още вкусотии. Горещо препоръчвам да си напълните дисагите с покупки и чак тогава да се отправите към Велинград, където мързеливо да се разложите в някой минерален басейн.

Вариант 2 – към Медени поляни и Побит камък

Не, това не са някакви чудати местности от някоя детска приказка. Това са две съвсем истински родопски села с чудати имена. Преди да стигнем до тях обаче трябва да минем през Бозева (среща се и като Бозьова) махала, която по мое мнение се състои от десетина къщи и няколко обора. Пътищата до нея са черни и никога не е имало асфалт. Какви са зимите там могат да кажат само местните. А как се оцелява в такива условия си е истинска загадка. Поминъкът в региона се състои почти изцяло от дърводобив и отглеждане на картофи. Спомням си, че като малък съм виждал и тютюневи посеви, но вече повече от 15 години тютюнът няма място в ежедневието на помаците.

Лъкатушещият път минава през гори и поляни, за да ни отведе до последното село сякаш кацнало на ръба на Родопите. Златарица е малко селце, което се събужда и си ляга с поглед вперен във суровите склонове на Пирин. Мога единствено благородно да завиждам на златарчани за това, че са благословени вечер да си пият ракията, гледайки Пирина. Имам набито око за места, подходящи за палаткуване. Поляните над Златарица са чудесно място за такава (без)дейност.

Златарица Пирин
Изглед към Пирин от село Златарица

Колкото и да не ни се ще, е време да оставим Златарица назад. Пред нас тепърва има хълмове и дерета, които очакват да бъдат открити. Много внимавайте в участъка между Златарица и Медени поляни, защото горските пътища постоянно се разклоняват, разделят се, събират се и заблуждават. Оглеждайте се за тебелки сочещи към Медени поляни и Побит камък и старателно избягвайте тези за Софандере и Елешница.

Най-грубо казано, след отбивката за Елешница започва спускане, което свършва чак в Медени поляни. Тук, колкото и странно да звучи, ще ви посрещне новичък асфалт, който пък от своя страна продължава да се спуска още няколко километра до Побит камък. Вече сигурно се чудите откъде идва името на селото. Ами, на една огромна поляна встрани от селото има камък побит в земята. Дали е природно явление, или камъкът с форма на фалос е наместен там от човек, не мога да кажа. Не мога и да ви го покажа, понеже поради някаква необяснима за мен причина не го снимах. Във всеки случай идете и го вижте с очите си. Според местните, камико носи късмет на този, който го пипне.

Целия регион на Западните Родопи е пълен с праисторически светилища, така че не бих се учудил, ако побитият камък е част от една голяма мрежа от обредни храмове.

В игри и закачки се озоваваме на главния път между Велинград и Сърница, който е на километър-два от селото. Сега ни остават само 5 километра изкачване до Каратепе, за да можем после да се радваме на 30-те километра спускане до Велинград.

Хайде, хващайте колелата и не забравяйте да разкажете после!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *