Сигурно и вие имате приятели, които ви казват, че прехода, на който ще ви водят, е лек и приятен и хич няма да усетите как минава времето. После обаче се оказва, че мястото, към което сте тръгнали, е труднодостъпно и въобще не е толкова близо, колкото са ви убеждавали. Е, мили мои, този приятел съм аз.
Изпитвам мазохистично удоволствие от това да ходя по цял ден в планината и вечер да се върна пребит вкъщи. Още по-голямо удоволствие ми доставя това да подмамя някой да дойде с мен. Така съм сигурен, че историята ще бъде поне два пъти по-забавна. Разбира се, винаги го има риска да останеш без приятели, но какво ли пък е сигурно в този живот.
И така в последния уикенд на август успях да прелъжа Рая да дойде с мен на връх Каменица в Пирин. Разбира се, по телефона не ѝ казах, че от хижа „Безбог“ до Каменица и обратно рядко се ходи само за ден. Беше достатъчно да облека същината на прехода в думи като тежък, но пък красив и живописен, за да си осигуря другарче за съботата.
Без да му мислим много, метнахме раниците на рамо и около 9:30 сутринта тръгнахме от хижа „Безбог“. Тези от вас, които са ходили в Пирин през уикенда, знаят, че една от най-пренаселените пътеки е тази от хижа „Безбог“ до Попово езеро. Още на изкачването над Безбожкото езеро се разминахме с големи групи туристи, насочили се към Попово езеро, но този път трафикът беше особено натоварен. До самото езеро пътеката бе изпъстрена с шарени раници, които с различно темпо се движеха напред и назад. На моменти спираха, събираха се на групички и си наливаха вода от студените ручеи.
Прашната пътека предвижваше хората като някакъв гигантски ескалатор и спокойно понасяше жарките слънчеви лъчи. Като стана дума за слънцето, още отсега се усещаше, че днес ще бъде много горещ ден. Това обаче бе още твърде далеч, за да го осъзнаем в пълнота. След около час се озовахме на брега на Поповото езеро, където взехме едно от малкото мъдри решения за деня – да се намажем със слънцезащитен крем.
От Попово езеро се насочихме към Самодивските езера. По принцип самото ходене не би ни отнело толкова много време, ако не бяха тези тлъсти боровинки, с които някой бе отрупал пътеката. От мен да знаете, че от пиринските боровинки по-хубави няма. За щастие много хора просто ги подминават, оставяйки лакомниците като мен с пълни шепи и лилави зъби.
Както и да е, стигнахме Самодивските езера и тук някъде започна да се усеща всъщност колко горещо ще бъде днес.
Човекопотокът значително бе намалял и сега се разминавахме еднствено с групички, които или се движеха в посока Тевно езеро, или се връщаха от него. Предстоеше ни само да изкачим портата на Кралев двор и оттам щяхме да продължим до Каменица почти изцяло по билните пътеки. Сега е моментът да ви кажа, че подсякохме Кралев двор и се включихме в пътеката, идваща от Тевно езеро, точно в подножието на Малка Каменица. Сметнахме за ненужно да изкачваме и Кралев двор, тъй като това излишно щеше да ни забави.
И така, отделяйки се от главните пътеки, продължихме към Каменица, докъдето не срещнахме абсолютно никой. Едно от удоволствията на това да посещаваш непопулярни дестинации е това, че имаш възможността да се движиш спокойно, да спираш, да снимаш, да гледаш, да мислиш, да не мислиш и да се наслаждаваш на планината, без да пречиш на никого. А и да си признаем, безкрайното разминаване и поздравяване с непознати по пътеките става досадно след първите 15 минути.
За наш късмет, Малка Каменица бе изцяло на наше разположение.
Когато се изкачихме на Малка Каменица, се откриха любими гледки към Тевно езеро, Валявишки чукар, дори и Вихрен се пъчеше гордо някъде на заден план. На изток пък виждахме Джано, Ченгелчал и Демирчал. В ниското блестяха сините води на Митровото езеро, покрай което смятахме да минем на връщане.
И така, стигме сме стояли на Малка Каменица. Давайте да се движим, че това слънце ни стопи. Часът бе може би около един и вече нямаше никакъв шанс да избягаме от горещините. Естествено тепърва предстоеше най-трудното изкачване – това към Голяма Каменица (или просто Каменица). Отсечката от Малка до Голяма Каменица на места е доста технична, тъй като теренът е стръмен и ронлив. Определено не бихте искали да сте там, ако ви е страх от високо или пък при лошо време.
Малко под самия връх има един участък, на който е поставено въже. Може би това е единственото място, които изисква малко повече хладнокръвие и присъствие на духа. Скалите са почти отвесни и падането може да е фатално.
Добрата новина е, че минете ли по въжето ви остава по-малко от половин час до върха. Лошото е, че това е най-стръмната част и в комбинация с горещото време, определено не беше особено приятна. Мисля, че точно тук слънчасахме, защото и двамата бяхме леко неадекватни, когато се качихме на върха. Чувствахме се много изморени и дори едвам успяхме да хапнем нещо. На върха имаше само трима души, които идваха от Тевно езеро и щяха да се върнат там. Малко им завиждах, че тяхното връщане не е толкова дълго, колкото нашето. Едното момче дори любезно ни предложи да ни преотстъпи леглото си в заслон „Тевно езеро“, но сами се сещате, че отказахме – бяхме твърдо решени да се върнем на Безбог.
На самия връх бе толкова горещо, че съвсем не ни беше до снимки и кюфтета. Искахме просто да духне ветрец и той да донесе отнякъде някое облаче. И тъй като такива имаше, но бяха твърде далеч, си метнахме обратно раниците и тръгнахме надолу.
Идеята ни на връщане бе да подсещем Малка Каменица и да гоним посоката към Аргирово езеро, така че малко след като подминахме въжето, започнахме едно дълго и продължително спускане, което на моменти влизаше в границите на екстремното. Пътека нямаше, а тревите, по които стъпвахме, бяха изсъхнали и се пързаляха. На места камъните се ронеха и дивите кози умно гледаха тези двама човеци, които се опитваха да си спестят малко път.
На няколко места ни се наложи да заобиколим една-две пропасти и няколко дълбоки улея, но като цяло слязохме невредими до пътеката, свързваща заслон „Тевно езеро“ с хижа „Пирин“ (червената маркировка).
Времето най-сетне се смили над нас – облаците скриха слънцето и се появи лек и разхладителен ветрец. В игри и закачки се добрахме до Аргировото езеро, където вече не издържахме и си спретнахме една скромна туристическа софра, състояща се от домашно кашкавалче, кюфтенца, салатка и разбира се, павурче ракия.
Докато лакомо се тъпчехме с какво ли не ни подминаха няколко закъснели туристи, отиващи я към Тевно езеро, я към хижа „Пирин“. Полафихме си някои от тях и им развалихме настроението, казвайки им, че до Тевно езеро имат поне два часа. Така де, все някой трябваше да го направи.
Пред нас оставаше най-лесната част от маршрута – да минем през демиркапийската порта и да слезем обратно на Поповото езеро. После трябваше само да се върнем на Безбог.
Денят беше към края си и вече съвсем рядко се разминавахме с туристи. Последната група, която видяхме се беше запътила към хижа „Пирин“ и се състоеше основно от весели и приказливи баби, които изглежда не се притесняваха от пътя, който им предстоеше.
Докато слезем на Попово езеро, планината съвсем притихна. Едва доловимият ветрец бе топъл и изключително приятен. Нямаше и помен от претъпканата пътека от сътринта. Сега тя бе пуста и само от време на време вятърът поклащаше храстите около нея. Слънцето бе на заник и околните върхове мятахе студените си сенки върху нас.
Умората от дългото ходене бавно се наместваше в обувките ни. Те от своя страна натежаваха, а коленете ни омекваха с всяка изминала крачка. Все се надявахме, че ей сега пред нас ще се появи хижа „Безбог“, но до този момент ни делеше поне един час. Един час, който при други обстоятелства би бил досаден и отегчителен. Но не и сега. Пирин е толкова красив на залез, че няма умора и изтощение, които да помрачат мраморните му върхове и ромолящите поточета, които игриво се състезаваха и безстрашно се спускаха надолу към долините.
А ето я и хижа „Безбог“ най-накрая. Сега докато пиша тези редове и се сещам за големите дървени маси пред хижата, за топлата августовска вечер и за нежния полъх на вятъра, ми се иска отново да е лято и да се събуждам високо в планината, която със спокойствието на мъдрец изчаква слънцето да изгрее, за да почне да върши своите си работа.