Лежеше на тревата. Беше минавала покрай тази полянка стотици пъти, но досега не беше спирала на нея. И тя самата не знаеше защо, но точно днес днес изпита нуждата да се отбие за момент.
Но не за почивка.
Тялото ѝ бе свикнало на следобедните разходки. По-скоро ѝ се щеше да постои навън и нищо да не прави.
Отначало просто седна. Скръсти краката си, отпусна ръце леко назад и остави прохладния вятър свободно да повдига широкия потник. Скоро обаче краката ѝ изтръпнаха. Без дори да се замисли, полегна и се изпъна на вече позавехналата трева.
Една тревичка ѝ влезе в ухото. Мушичка се засуети около носа ѝ. Отпъди я. Усети нещо твърдо и неудобно под дясното си рамо. Шишарка. Взе я в едната си ръка, а другата положи под главата си.
Така е по-добре.
Вятърът като че ли се усили.
Уж през цялото това време гледаше небето, а чак сега забеляза,че се бяха появили облаци.
Гъсти, черни, тежки.
Играеха някакъв странен танц. Без правила. Без ритъм.
Втурваха се необуздано напред, ала изведнъж спираха, отдръпваха се и отново се сливаха с тълпата подире им.
Движеха се в една посока. Камари превъзбудени облаци се надпреварваха по небосклона. Блъскаха се безмълвно, сякаш бързаха за някъде, а нещо им пречеше. В суматохата се разкъсваха и на места отново се появяваше късче синьо небе. Със своята лъчезарност, то ѝ обещаваше, че всичко ще бъде наред. Макар и невзрачно, то сякаш нашепваше “Тук съм” с многозначителна усмивка.
От тази мисъл дъхът ѝ секна. Само за момент. За един кратък момент, в който изпита едновременно болка и облекчение.
Тежестта на всички натрупани разочарования се отмести от гърдите ѝ и за първи път от месеци се усмихна без конкретна причина. Не си даде сметка за това, че усмивката ѝ се появи тъй леко и естествено.
Но това не беше толкова важно. Тя просто се благодари, че отново може да диша.
Първата капка бе топла. Докосна я малко над лявата гърда.
После още една точно под коляното.
Заслепена от разразилата се в небето борба между облаците, омагьосана от дръзкия напев на парчето небе, тя дори не помисли за дъжд.
Уплашеният зов на цивилизования ум се опитваше да я предупреди, че ако скоро не намери подслон, ще подгизне до кости.
Не му обърна никакво внимание. Беше вцепенена не от страх, а от пълно спокойствие.
Небето беше там за нея и нищо друго нямаше значение. Някак бе напълно обуздала ума си. Сега тя контролираше него. Не му позволяваше да я плаши и да тика случайни мисли в лицето ѝ.
А то продължаваше да сияе. Усмивката ѝ грееше на него, въпреки че облаците отдавна бяха затулили онова малко парче небе. По стъклата на слънчевите ѝ очила ясно можеше да се види, че макар и да бяха спечелили битката с небето, облаците не ставаха по-спокойни.
Напротив.
Разкъсваха се, дърпаха се един друг и в зловеща тишина се превъртаха като хищник и плячка, в инстинктивна битка за оцеляване.
От недрата им излизаха още и още. По-тъмни, по-гъсти, по-жестоки. Свирепо се увиваха около себе си и тикани към периферията, крещяха без глас по нея.
Струваше ѝ се, че ако можеха, биха я разчленили в яда си. С цялото си тяло тя се досещаше, че я псуват. Че обезумяват. Че желаят смъртта ѝ, защото не бягаше като останалите, а спокойно им се усмихваше.
Най-сетне дъждът рукна с цялата си мощ.
Под кръста ѝ се стичаха вадички топла дъждовна вода. Не трепна нито за миг. Сетивата ѝ регистрираха бесния рев на гръмотевиците, тъпите удари на едрите капки, грубиянските опити на вятъра да смъкне полата ѝ. И все пак тя изпитваше сърдечна благодарност за всичко, което я сполетя. Не само днес, а през всичките дни до днес.
Вълнуваше я единствено синьото късче небе.
То е там.
И дори и най-тъмният облак не може да ѝ го вземе.