Макар и последните няколко години умишлено да избягвам фейсбук и социалните мрежи като цяло, работата ми е такава, че ми се налага да ги използвам. Така съвсем случайно в един работен ден, фейсбук ми показа пост от група, в която въобще не членувам.
Този път не успях да игнорирам предложението на алгоритъма. Изглеждаше твърде интересно – пирински езера, за които не бях чувал. Бе невъзможно да не се развълнувам.
Благодарение на вездесъщия фейсбук алгоритъм и човечец, чието име не запомних (нито пък името на групата, в която беше въпросната публикация), научих за първи път за Къркъмските езера. Заинтригуваха ме най-вече с това, че се намираха в района на хижа “Демяница” – кът от Пирин, който ми е на сърце още от далечната 2017 година, когато го посетих първоначално.
За последните 7 години там съм обиколил неведнъж Василашките и Валявишките езера, Стражите, Газей, Тодорка, Василашки чукар и Типиците, но ето, че бидейки встрани от популярните пътеки, Къркъмските езера ми бяха убягнали.
Като уважаващ себе си планинар си казах, че така не може и се заех с проучването на въпросните Къркъмски езера. Оказа се, че информацията за тях в интернет не е кой знае колко обилна, но най-доброто описание за това как се стига до тях бе на колегата Борис Андонов. Поразрових се, рабзира се, и в картата на BG Mountains, благодарение, на която придобих още по-добра представа къде се намират езерата и какви са възможните маршрути за достигането им.
Като цяло има две основни посоки, от които можете да поемете към Къркъмските езера – първата е от долината на Демянишка река, а втората от Тодорини очи.
Ние избрахме да последваме стъпките на Борис и да направим кръгов маршрут, тръгвайки от Демянишка река в посока Къркъмски езера – Тодорини очи и след това по зелената маркировка към хижа “Демяница”.
От Банско отидохме с колата до параклис “Св.св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат”. До него се стига като от пътя за Шилигарника, хижа “Бъндерица” и хижа “Вихрен” се отбиете в посока хижа “Демяница”. Карате 2-3 километра по черен път и ще видите поляна с пейки и места за отдих и разбира се параклиса.
Тук метнахме раниците на гръб и поехме по черния път в посока хижа “Демяница”. От информацията, която намерих за Къркъмските езера, знаех, че пътеката към тях се отбива от черния път след като подминем водопад Юленски скок. Водопадът е доста шумен и обозначен с табели, тъй че вероятността да не го забележите е малка.
Ходейки по черния път, постоянно се оглеждахме за пътеки вдясно и нагоре. На няколко пъти ни се стори, че такива виждаме, но се оказаха не това, което търсехме. Вървим си ние в хладната речна долина в неделя сутрин, очите са ни на четири и ако не бяха съобразителните туристи минали преди нас, едва ли бихме могли да забележим пътеката за Къркъмски езера. Някой доста предвидливо бе направил стрелка от камъчета в тревата, за да ни ориентира къде трябва да се отбием.
И понеже тази импровизирана стрелка в тревата може да я няма, когато и вие тръгнете към Къркъмските езера, ще се опитам да ви дам възможно най-добрия ориентир. По черния път за Демяница има точно 4 обратни завоя. На втория обратен завой трябва да поемете вдясно и нагоре между дърветата. Горе-долу тук река Къркъмската вода (изтичаща от езерата) се стича към река Демяница, в която се влива. След като се отбиете от черния път и продължите между дърветата, за момент се движите срещу течението на Къркъмската вода. Първите 200-300 метра са най-трудно забележими откъм маркировка, но след това ще започнете да виждате пирамидки (малки камари камъни, натрупани от други туристи, които служат за маркировка).
За съжаление сме пропуснали да снимаме точното място, където трябва да се отбиете от черния път, но оставям локация, която да ви ориентира.
Оттук нагоре ви чакат 40-50 минути изкачване и около 300 метра денивелация. Пътеката на места се вижда много ясно, но има им моменти, в които е пообрасла. Въпреки това, ако сте стигнали до тук, не би трябвало да имате проблеми до езерата. Оглеждайте се за пирамидки, но не забравяйте да хвърляте и по един поглед зад вас. Толкова бързо се набира височина по тази пътека, че с всяка крачка се откриват нови гледки. Не след дълго ще видите Стражите, Каймакчал и Газей.
В един момент наклона значително падна и се озовахме на нещо като малка полянка. В горния ѝ край има хранилка за диви животни, която видите ли, знайте че сте на прав път. Тук е удобен момент да си починете, да се насладите на чистия планински въздух, на старата гора и на изобилието от боровинки, което ще ви сполети само малко по-нагоре. На мен това място ми се стори изключително удобно за бивакуване поради равния терен, наличието на вода и закътаността му.
Продължихме от хранилката нагоре по реката и на места изгубихме от поглед тъй полезните ни пирамидки и се наложи да се върнем обратно на полянката и да се огледаме хубаво. Оказа се, че са си били съвсем на място, макар и леко разпаднали сме. Пооправихме ги и продължихме към езерата. И тук, както и преди споменах пътеката ту се вижда ясно, ту се губи за момент.
Моят апел към вас е оглеждайте се не само за пирамидки, но и за боровинки. Ние бяхме в края на август и боровинките просто бяха навсякъде – големи, сочни, сладки, оцветяващи пръстите ни горски плодове. Освен боровинки в района има и доста диви малини, така че мислете му.
Колкото повече наближавахме Къркъмските езера, толкова по-равна и ясна ставаше пътеката. Вече виждахме не само пирамидки, но и стрелки, издялкани в корите на дърветата. Тук малко се подведохме по стрелките и решихме сляпо да ги следваме. Не че не ни отведоха до най-голямото езеро, но го заобиколихме от лявата му страна и после се оказа, че не можем да го заобиколим изцяло, защото е обрасло с клекове.
Малко преди езерата пътеката се раздвоява. Имате два варианта – да продължите напред или да завиете наляво (по стрелките). Както споменах, ние завихме наляво и не след дълго най-голямото от Къркъмските езера се показа пред нас. Въпреки че си намерихме удобно местенце за обяд на брега и хапнахме обилно, ви препоръчвам да хванете дясната пътека, защото слънцето понапече и съжалихме, че не сме на отсрещния бряг, който бе под прохладната сянка на мурите.
За наша изненада на езерото имаше две групи туристи. Поради оскъдната информация, която открих в интернет за Къркъмските езера, съвсем не очаквахме точно тук да срещнем други туристи. Едните също като нас обядваха (но на отсрещния бряг), а другите слизаха по улея от Тодорини очи. Добре, че бяха те, за да видим ние откъде трябва да се качим на езерата под Тодорка.
Оказа се обаче, че до улея, по който другите слязоха, нямаше как да стигнем поради това, че брегът беше обрасъл с клекове, а и имаше отвесни скали, които се спускаха директно във водата. Вариантите бяха два – да се върнем до разклонението със стрелките и да заобиколим езерото или да тръгнем нагоре по съседен на официалния улей и да се надяваме, че след като се изкачим на хребета няма да се окажем оплетени в гъсти храсталаци.
Заложихме на втория вариант.
Колкото по-нагоре по морените отивахме, толкова повече двете Къркъмски езера се смаляваха под краката ни, докато в един момент просто не изчезнаха. Морени нагоре, морени надолу, а от ляво и от дясно непроходими скали и клекове. Бяхме тръгнали с идеята за приключение и тук го открихме. Винаги има нещо игриво и пленяващо в търсенето на най-подходящия маршрут измежду натрошените пирински камънаци.
Макар и авантюристично настроени, подходихме към изкачването с внимание. Едно залитване на този наклон и белята е готова. Особено в последната част големите камъни отстъпиха място на по-малки и ронливи, което предполагаше още по внимателно придвижване от наша страна.
Ето, че с малко напън и тук-таме лазене се добрахме до хребета. За наш много голям късмет ни посрещна съвсем малко клек, който пресякохме за има няма минута-две.
И ето го Пирин в цялата си прелест – зъбери, ридове, езера, вятър, който ти напомня да се наметнеш и синьото небе, което те прави лек и безгрижен.
Нищо чудно, че почти веднага взехме решението да не бързаме да се прибираме. Спускането към хижа “Демяница” можеше да почака, защото Тодорини очи бяха на един хвърлей от нас, а където са Тодорини очи, там е и Тодорка. Привилегията да имаме цял летен ден в Пирин само за нас ни задължаваше да прекараме, колкото можем повече време в планината.
След кратка почивка на едно от Тодорините очи, поехме нагоре към върха. По детски ентусиазирани от откриването на непознатите Къркъмски езера и вдъхновени от възможността да обгърнем с взора си всички върхове в околовръст, припнахме към върха.
За по-малко от час покорихме Тодорка и тук за пръв път разговаряхме с други туристи, без да се налага да се поздравяваме от разстояние.
На върха бяхме по пладне и жаркото слънце прежуляше непокритите ни вратове. Време бе за последно да измерим с поглед този тъй мил на сърцето ни Пирин и да поемем с бодра стъпка към Демяница, предвкусвайки, че този ден има още с какво да ни изненада.
Тепърва предстоеше да видим отблизо Василашките езера, чийто чар особено се засилваше от надвисналият в единия им край Василашки чукар и обгръщащата ги от другата страна гора.
Василашките езера се намират на около час, час и малко от хижа “Демяница” и са чудесно място за бърза разходка или пикник в Пирин. Намират се точно на пътеката, свързваща хижа “Демяница” и хижа “Вихрен”, отбелязана на картата със зелена маркировка.
Учудващо не срещнахме нито туристи, нито рибари, което разбира се още повече усилваше усещане, че Пирин в този ден е само за нас и гостоприемно ни оставя да се разхождаме необезпокоявани из неговите дебри.
Малко след Рибното Василашко езеро в посока хижа “Демяница” пътеката се разделя на две. Ако продължите по поречието на Василашка река, ще се спуснете по доста стръмна и тясна пътечка точно на хижата. Ако пък решите да следвате официалната маркировка, ще вървите по-добре отъпкана, маркирана и не толкова стръмна пътека, която ще ви отведе пак на хижата, но и ще ви отнеме малко повече време. Аз лично я предпочитам, когато съм с тежка раница, защото слизането по стръмната пътека покрай реката с товар на гърба не е особено любимо на коленете ми.
Но този ден бяхме в твърде приключеснко настроение, за да не изберем по-дивата и стръмна пътека. И въпреки че вече се бе натрупала умора в краката ни, всички бяхме повече от доволни от избора си. Докато успеем да разгледаме всички малки водопади и вирчета, неусетно се озовахме на хижа “Демяница”, където си бяхме обещали да направим по-дълга почивка.
Хижата уютно се е настанила в долината на Демянишка река и отвсякъде е заобиколена от стара гора. Това обаче не възпрепятства взорът ни, който се любува на щръкналите върхове над горския пояс, огрявани от вече превалящото слънце. Хижа “Демяница” разполага с 175 места и работи целогодишно. Навън има масивни дървени маси и пейки за радост на планинарите, както и закрито барбекю, външни тоалетни и бани. Обхватът е добър, но на моменти се губи.
Освежихме се, починахме на една от споменатите външни маси и се подготвихме за оставащите 6-7 километра до колата по лек и не особено разнообразен терен – черният път, на който по-рано през деня започна прехода ни.
По мои сметки за около час и половина, максимум два трябваше да стигнем до колата ни. Все пак просто трябваше просто да ходим по горски път, а това не е особено трудно. Крачка по крачка напредвахме, а умората все по-трайно се настаняваше в бедрата, гърбовете и стъпалата ни. Разговорът все повече затихваше. Паузите между репликите все повече се удължаваха, но всеки от нас се стараеше да не бъде първия изрекъл скверните думи “Колко още остана?”.
За всеобщ късмет и в този момент късметът ни се усмихна, сполетявайки ни под формата двойка възрастни туристи и малко камионче. С грохота на прастар автомобил и тракащи ламарини, малкото камионче ни настигна, спря до нас, а от сваления прозорец се усмихна дамата до шофьора, която ни предложи да се повозим в каросерията, ако ни е омръзнало да ходим.
Без да чакаме втора покана се натоварихме в каросерията и засмени се заклатушкахме като ценен товар, доволни, че октрихме това, за което бяхме дошли – Къркъмските езера.
Целият запис на маршрута в STRAVA можете да видите на този линк.