Забелязали ли сте как българите имаме чудния навик да си взимаме отпуска, за да си свършим някаква лична работа? И аз не го бях забелязал, докато преди две седмици гордо заявих на един приятел „Другата седмица съм в отпуска и най-накрая ще мога да изчистя повечето от задачките, които са ми се насъбрали“.
Той се изсмя и отговори „Това няма как да стане“. Аз обаче бях твърдо убеден да стане и се насилвах през целия понеделник да се хвана и да свърша нещо. Естествено, нищо не се получи и теглих майната на работата. Лятото си е за обикаляне на планините и кой каквото ще да ми разправя.
И така първата дестинация за седмицата се оказа рилското Страшно езеро. Маршрутът бе съвсем целенасочено подбран за изтънчените голдънски лапи на Рокси. Вижте сега, като всяка дама и тя си има предпочитания и страхове. Нейните страхове са назъбените пирински камънаци, което автоматично я прави абонирана за рилски и родопски преходи. Така де, по тях също има потоци, кал и езера, в които да шляпа.
Как се стига до Страшното езеро?
Ако се намирате на ЦПШ „Мальовица“, имате два основни варианта, към които да се насочите. Единият е през хижа „Мальовица“, а другият през Йончево езеро. Тъй като с Рокси обичаме да ходим винаги на нови (или в случая добре забравени) места, ние комбинирахме двата маршрута и сега ще ви кажа как и вие може да го направите безпроблемно.
Паркирахме колата пред хотел „Мальовица“. Точно от паркинга тръгва пътеката към Йончевото езеро. Няма как да не я видите – има няколко информационни табели точно до нея.
Първите 500-600 метра са доста стръмни, а пътеката бавно се изкачва през стара иглолистна гора, която силно ми напомни на пътеката от хижа „Демяница“ към Газейските езера в Пирин (повече за нея тук).
Не се отчайвайте, защото през август пътеката буквално е зарината от диви боровинки и е по-вероятно ръцете и устата ви да станат лилави от ядене, отколкото да се изморите от ходене. Обещавам, че въобще няма да усетите изкачването 😉
Какво има горе? Ами има една стара дървена постройка и един ски лифт, който не съм сигурен, че е фунциониращ (нека любителите на зимните спортове да се изкажат). Идеята е, че веднага след като излезете на тази барака, трябва да я подминете, да пресечете пистата и да продължите по горския път, който съвсем в началото е открит и ще ви понапече слънцето. По някаква причина не съм снимал това място и не мога да ви го покажа.
Като повървите малко ще излезете на още една писта, която ще пресечете и ето от тук започва същинската пътека, която ще остави цивилизацията зад гърба ви. Трудно ще ви е да изгубите пътеката към Йончевото езеро, понеже е добре маркирана със зелена боя.
Щом отново се озовете в гората, просто следвайте маркировката на международния маршрут Е4. Пътеката лъкатуши между дърветата и на няколко места ще пресечете поточета и без да се усетите ще се озовете над горския пояс. При ясно време ще забележите дори Витоша. Всъщност, щом гората остане зад вас, след има-няма 20 минути ще сте на Йончевото езеро.
Дотук беше лесно, дами и господа. Съветът ми към вас е преди да сте започнали да се изкачвате към Страшното езеро, да седнете на брега на Йончевото езеро, да починете, да боднете от вкусотиите, с които съм убеден, че сте натъпкали раниците си (щеше да е странно да не го направите) и по възможност да не изгорите от слънцето. Знам, че си носите и кенче бира и няколко глътки от домашната ракийка, но моля ви, запазете ги за Страшното езеро. Ако ви се отвори глътка още тук, може и да не стигнете до него, а там ви обещавам, че и гледката е по-хубава, и храната е по-вкусна, и ракийката е по-блага.
Така, стига сме яли и сме пили, че катерене ни чака. Според темпото ви ви очакват между един час и час и половина до Страшното езеро. Тук няма да намерите боровинки, но за сметка на това пък с всяка крачка пред вас ще се откриват все повече гледки.
На места ще ходите по трева, на други ще минете по скали и тук-таме ще скокнете над някой друг поток. В края на самото изкачване така се отплеснах, подскачайки от камък на камък, че леко се отклоних от пътеката и се озовах в едни клекове. Всъщност вземе ли да ви се струва равно, да знаете, че пътеката върви леко вляво. По принцип си има маркировка, но на места се е поизтъркала и е възможно да я изтървете.
Пред вас остава едно последно изкачване по стръмни скали, след което най-накрая ще можете да отворите кенчето си на спокойствие. Ето този участък от маршрута е най-техничен и ви съветвам много да внимавате, понеже може някой пред вас неволно да бутне камък, а вие не искате да пропуснете глътка от домашната ракийка нали?
Е, честито, вие се намирате на по-малко от десет минути от Страшното езеро. Ще познаете, че сте стигнали, ако пред вас се появи каменната сграда на заслона, а на фона ще има едни прочудливи зъбери и скали, които няма как да не ви впечатлят. Ако те не ви впечатлят, най-вероятно нито биричката, нито ракийката ще успеят, така че по-добре ги дайте на някой друг. Ако ме видите и мен там, дайте ги на мен 🙂
Добре дошли на Страшното езеро! В слънчево време на него няма нищо страшно, но съм чувал, че името му идвало от това, че по време на буря там ставало страшно. Не съм бил, не мога да кажа, а и честно казано не искам да знам.
Стига с тези бури! Дайте да седнем, да хапнем, да пийнем и разгеле да разберем защо сме се качили на тая планина. Ние стигнахме тамън по обяд (около 12:30) и горе изглеждаше като да има панаир. Народ много – яде, пъшка, пие, пече се, медитира, говори с природата, говори с кучето си (аз), гледа карти, гадае на карти, разглежда заслона, говори на всякакви езици… Абе панаир ви казвам.
Като стана въпрос за заслона, сега ще ви разкажа за него. Сградата е каменна и изглежда наистина масивна – идеално убежище в случай, че ви се наложи да разберете откъде идва името на езерото. По спомен мисля, че има около 8-10 места за спане, но ако си водите другарче, съм сигурен, че няма да имате нищо против да легнете и двамата на едно легло. Пък и вижте, някой е оставил книжка с любовна поезия, няма как да не ви стане романтично.
Така, да не се отплесваме много с тази теория на (не)вероятностите, ами да вземем да опънем по още един гълток и да слизаме към хижа „Мальовица“. Пътеката започва бързо да се спуска надолу и ще подминете още едно езеро. То обаче си няма име. Или поне така ми каза един 70-годишен турист, който изглеждаше като да знае какво говори. Първоначално уж тръгнахме да се движим с него, но или ние не издържахме на неговото темпо, или той на нашето, тъй като смачканата му шапка и протритите му джинси бързо-бързо се изгубиха някъде далеч напред.
Всъщност до самата хижа няма къде да се изгубите, тъй като пътеката е само една и много добре маркирана. Само ви моля, щом видите хижата и пътят, който води от нея до ЦПШ-то, не се изкушавайте да се спуснете по пътеките и да излезете направо на пътя. Лъжливи са и ще се забучите в клековете (както ние направихме) и ще трябва да се връщате. Не си заслужава.
По-добре си отидете до хижата по царския път, кръцнете си още една биричка там и после по живо по здраво си се приберете обратно на ЦПШ „Мальовица“.
Целия маршрут записан в Strava може да видите долу.