Казват, че в живота на човека има три събития, които имат ролята на крайъгълен камък – раждането, сватбата и смъртта. Е, аз бих добавил и четвърто – първото съкращаване от работа.
Имах възможността да преживея от първа ръка това паметно събитие и да бъда главен герой в него. Съдбата ми бе отредила да се сблъскам със суровата действителност. Срещата ни беше неочаквана, но за сметка на това бях изкаран на главната сцена по долни гащи.
Но да се върнем към онзи миг, в който шефовете те привикват в своята стаичка. Ти съвсем улисан в работата си влизаш спокойно, нищо неподозирайки се почесваш по врата, подръпваш си мустака и сядаш удобно на стола. Чакаш си кротко новите задачи и хич през ум не ти минава, че това може би не е просто работна среща.
Ако знаех какво ме очаква, тези три секунди мълчание от момента, в който влязох в стаята, до момента, в който седнах, щяха да ми се сторят поне като ден и половина. Аз обаче си превъртах наум какво трябва да свърша него ден и не надуших нищо съмнително.
Шеф 1 заговори как в компанията нещата не вървели както преди, как все по-трудно се намирали инвеститори, как сме изпитвали финансови затруднения и все неща от този род. Чини ми се, че тук някъде като че ли в главата ми една маймунка спря да прелиства дългия списък със задачи и започна да се оглежда плахо. Почти я виждах как оставя дебелия тефтер и опулва очи към Шеф 1. Маймунката започваше да се паникьосва – дишането ѝ се очести, сърцето ѝ биеше толкова силно в гърдите, че ѝ пречеше да диша и като че ли нещо ѝ заседна в гърлото.
Оставяме за момент клетото животинче и поглеждаме сцената от друг ъгъл.
– Ще се наложи да съкратим екипа на половина. – казва Шеф 1.
Ха-ха-ха добра шега! Помислих си аз. Хайде сега ми кажете защо ме викнахте…
И тогава цялата тежест на новината се стовари върху ми. Шеф 2 беше този, който обикновено се шегуваше, но той мълчеше този път, а Шеф 1 се бе нагърбил с тежката, но уви неотложна задача да ме освободи от работа.
Маймунката вече биеше тревога. Всички останали нейни роднини мигом излязоха от клетките си и започнаха да крещят, да тропат, да се катерят, да скачат и да правят цигански колела. Паниката им даваше сила да се мятат и премятат.
Аз запазих спокойствие. Или поне се надявам отстрани да е изглеждало така. Когато сега разглеждам записа от камерата, на сцената съм изглеждал по следния начин – седя на стола, като съм качил единия си крак върху другия; комфортно се подпирам с облегалките и с пръст си почесвам мустака; гласът ми трепери и въобще не искам да говоря точно сега, защото ще звуча като малко момиченце, на които току що са му казали, че Бамби умира в края на филма.
Спокойствието ми е втора природа. Излизам от стаята и отивам в кухнята да си хапна праскови. Колега ме успокоява – аз съм първия от редицата съкратени и трябва да го играя “ни лук ял, ни лук мирисал” докато и останалите клетници не бъдат уведомени за тези леки фирмени сътресения.
Минали са 15 минути, а аз вече съм изпратил 10 съобщения на приятели с текст “Търся си работа”.
Спокойствието ми е втора природа. Вместо да се напия от мъка вкъщи като нормален човек, вечерта отивам на концерт. На маймунките им харесва. Аз го гледам някак отдалече.
В мен има дупка.
Пак.
Пращам една от маймунките за малко чакъл и дзифт, белким запълним дупката през нощта.
Маймунката е изморена и ми казва да се оправям сам.
Спокойствието ми е втора природа.