Талибаните превзеха Афганистан!
Политическата нестабилност в страната се увеличава!
Идва поредната вълна COVID-19!
Това съвсем не са заглавия от медиите, макар и да звучат така. И определено ме карат да си мисля, че всичко отива по дяволите. Изглежда светът е устремен към своя край, а упадъкът, на който ставаме свидетели ни се струва неизбежен.
Как стигнахме дотук при положение, че до скоро всичко си беше наред?
Ако и вас ви спохождат подобни мисли и смятате, че доброто старо време е безвъзвратно загубено, то най-вероятно сте попаднали в капана на деклинизма.
Деклинизмът е когнитивна (познавателна) нагласа, която ни кара да виждаме миналото в позитивна светлина, а настоящето и бъдещето в негативна. Накратко, когато деклинизмът държи в лапите си хората, те говорят неща като “При бай Тошо беше по-добре” и “Нищо хубаво не ни чака”.
Убеден съм, че познавате такива хора. Може би самите вие вярвате, че в миналото животът е бил по-спокоен, по-добре уреден и като цяло е за предпочитане пред животът днес. Може би прекарвате часове наред, мислейки си за миналото и за всички хубави моменти, които са вече само спомен. Може би бъдещето изглежда страшно и несигурно.
Но тогава по какво се различава деклинизмът от носталгията?
Носталгията е онова чувство, което изпитваме, когато си спомняме за хубавите моменти, които сме преживели. Носталгията е със сладко-кисел вкус. Тя може да ни донесе и приятни емоции. Способна е да ни потопи за момент в миналото, където отново можем да преживеем, нещата, които в момента ли липсват. Носталгията е копнежа по неща, които сме имали, но вече нямаме.
За разлика от нея, деклинизмът е ориентиран както към миналото, така и към настоящето и бъдещето. Той не е чувство, а оценка на различните времеви периоди. Нашата субективна оценка, която в повечето случаи се базира на емоции, а не на факти. Следователно не винаги е вярна.
Например носталгия е когато си спомняме с усмивка за дните, когато се влюбвахме за първи път. Деклинизъм е, когато към това добавим “Но вече никога няма да се влюбя, защото всички мъже/жени са тъпи парчета”.
Наистина ли е чак толкова зле?
Краткият отговор е – не. По-интересно обаче е защо изглежда така. Има няколко възможни обяснения защо ни се струва сякаш светът е на ръба на тотален разпад. Всички от тях са свързани с номерцата, които нашият ум ни върти и така ни прави слепи за всичко останало.
Не разчитайте на ума си
Умът ни е нещо невероятно, но въпреки силно развития ни интелект, далеч не сме перфектни. Всекидневно сме изправени пред хиляди проблеми, изискващи решение. Всяко нещо от това какво да закусваме, до това да решим къде да учат децата ни е задача, с която трябва да се справим.
И тъй като мозъкът ни би се претоварил, ако трябваше да премисляме всяка една възможност в детайли, той прибягва до евристики. Евристиките са като преки пътища, които ни помагат при взимането на решения. Те се базират на миналия ни опит и значително улесняват живота ни. Благодарение на тях спестяваме умствени ресурси, които по-късно можем да използваме другаде.
Проблемът с евристиките е, че много често те ни предлагат частично или напълно неверни заключения. Има различни видове евристики, но нека дадем пример с една.
Представете си, че се запознавате с мъж на средна възраст. Той се представя и казва, че е депутат. Какви ще са първите ви мисли за него? Че е мошеник? Че е лъжец? Че е подъл и безскрупулен? Че е не може да му се има доверие?
В такъв случай умът ви просто е използвал евристиката на представителността.
Всеки от нас има определен умствен модел (или шаблон/представа) за различните неща като например политиците. Когато се сблъскаме с нещо ново, умът ни поглежда в библиотеката с модели, вижда кой се доближава най-много до новото нещо и му приписва качествата на шаблона. Евристиката на представителността ни позволява бързо да си направим заключения за новите неща/проблеми, с които се сблъскваме.
Разбира се, евристиките не винаги са верни и ни пречат да разгледаме всички възможни алтернативи. В дадения пример, ако нашия стереотипизиран образ за политиците съдържа определения като лъжец, измамник и безскрупулен, е много вероятно просто да приемем, че човекът, с който току що се запознахме е именно такъв, без да дори да се опитаме да го опознаем.
Когато евристиките се вкоренят дълбоко в нашето мислене, те се превръщат в нагласи.
Намалете звука на телевизора
Проблемът е, че имаме прекален лесен достъп до информацията. Само по себе си това не е лошо, но не сме готови за него.
Само до преди 2-3 поколения информацията е пътувала доста по-бавно отколкото днес. Дори хората, имащи достъп до радио и телевизия, са били сравнително откъснати от събитията извън техния град и държава.
Това означава, че много по-рядко са разбирали за битовите престъпления в държавата, за военния преврат в Египет, за унищожителния пожар в Австралия или за избухналата атомна централа до Припят.
Днес обаче нещата не стоят така. Сутрин, отваряйки си телефона, веднага разбираме какво се е случило на другия край на света. Информацията пътува по-бързо от всякога и за секунди обикаля глобуса. Освен чрез новините, поемаме купища негативна информация от социалните мрежи, където ежедневно ставаме свидетели на покъртителни сцени – хора гаврещи се с беззащитни животни, записи на побоища от охранителни камери и други, ужасни неща, които се случват в живия живот. Изглежда, че всеки днес е репортер и с камерата на телефона си може да заснеме всяка неправда и трагедия.
Всичко това се акумулира и стъпва върху и без това обезкуражаващите съобщения от радиото и телевизията. Не е изненада, че рано или късно този неспирен поток от негативна информация уляга у нас и ни заблуждава в преценката ни.
Нека вземем под внимание съдържанието и емоционалния заряд на новините, разпространявани и в традиционните, и в социалните медии. Сега нека прибавим към тях и това, което знаем за евристиките. Както казахме, те са преки пътища при процеса на вземане на решение.
Една от тези евристики е евристиката на достъпността. С други думи взимаме решения на база това колко лесно достигаме до аргумент в полза на една от възможните опции. И тъй като сме облъчвани с негативна информация почти денонощно, ако ни зададат въпроса “Съгласни ли сте, че всичко отива по дяволите?”, е много вероятно просто да кажем “ДА!”.
Евристиката на достъпността ни дава мигновен отговор, защото моментално извиква в ума ни картините на терористични атаки, опустошителни земетресения, финансови кризи, измършавели кученца и измамени по телефона старци. А на фона на тази информация, е много лесно да си кажеш “Мамка му, светът става все по-лошо място.”
Но не искам да оставаме с впечатлението, че там някой умишлено ни залива с негативни новини, само за да ни скапе настроението (ако искаш да знаеш защо конспирациите са секси, натисни тук).
Предполагам много от вас ще се съгласят, че новинарските блокове са претъпкани от негативни новини. Мисля също и, че всички ще се съгласим, че е редно да се обръща повече внимание на добрите новини, за да се постигне баланс.
Въпреки че всички сме съгласни с това, данните показват, че макар и да твърдим, че предпочитаме добрите пред лошите новини, действията ни показват друго. И не, не са виновни медиите, че излъчват основни негативни новини, те просто си гледат финансовия интерес. А медийният пазар работи, както всички други пазари – следвайки търсенето и предлагането.
Оказва се, че дори да твърдим, че ни е дошло до гуша от убийства, катастрофи, болести, кризи и войни, ние просто избираме тях пред новооткритата детска градина в Свищов и успехите на националния отбор по хокей на трева. Чисто и просто те може и да не ни заинтригуват особено, защото просто ще си кажем “Супер, нещата са наред, не се нуждаят от моето внимание”.
От една страна губещи са медиите, защото добрите новини са по-малко ангажиращи от лошите. Тоест ще им отделим по-малко време седейки пред телевизора, слушайки радиото, четейки статия след статия по темата.
Но от друга, медиите просто ни дават това, което искаме. А ние не го искаме заради някакво извратено удоволствие, което изпитваме, гледайки чуждите мъки. Ние го искаме, защото еволюцията така ни е научила.
Нека дадем пример. Намираме се 10 000 години преди новата ера. Комшията ви по землянка е пълно перде. Човекът си лежи на полянката, бичи айляк и си облизва пръстите с поредната пържола от съблезъб. Животът е прекрасен и не си струва да подаваш ухо към разговора около огъня. Нищо, че старейшините току що са получили вест, че съседното племе възнамерява да ни атакува.
Вие не се различавате особено от комшията си с малката разлика, че обръщате внимание на лошата новина.
Въпрос: при внезапна атака кой има по-голям шанс да оцелее? Вие или комшията?
Тежките години на еволюция са ни научили, че ако искаме да оцелеем, трябва да научаваме в детайли лошите новини. Лошите новини ни плашат, но ни помагат да се адаптираме и да се справяме в подобни ситуации.
Разбира се днес, физическото ни оцеляване съвсем не зависи от наводненията и земетресенията в другия край на света, но тези новини продължават да произвеждат същата реакция у нас, както и преди 100 века.
И все пак преди беше по-хубаво
Всеки знае, че при бай Тошо беше по-хубаво. В държавата цареше ред и спокойствие. Имаше работа за всички и най-вече от нищо не се лишавахме. Но наистина ли е било толкова добре или просто тъгуваме по младостта си?
Деклинизмът ни кара да гледаме към миналото през розови очила. Причините за това са няколко. Една от тях е, че тогава наистина животът е бил по-прост. Но не заради по-добрата обществена система, не заради държавната социална политика или морала на хората, а поради младостта. Когато сме млади или просто сме деца, ние нямаме особени ангажименти или тревоги, които да ни отнемат съня. Не е нужно да мислим за работа, да издържаме семейство или пък да плащаме сметки. Здрави сме, не ни болят кокалите и не страдаме от високо кръвно.
Нещата съвсем не стоят по този начин, когато навлезем в света на възрастните. Така че хич не е странно, че миналото ни се вижда по-хубаво от настоящето.
Другата причина, поради която си слагаме розовите очила, поглеждайки към миналото, е свързана с паметта ни. Хората напълно едностранчиво помним основно положителните моменти и захвърляме лошите спомени в тъмните килери на нашето насъзнавано.
Пробвайте това сами. Вземете лист хартия и напишете 10 хубави и 10 лоши момента от времето, когато учехте в гимназията. За кои моменти се сетихте по-лесно?
Последиците от деклинизма и носталгията
Както всичко останало, и деклинизма и носталгията имат своите плюсове и минуси. Ще бъде невъзможно да разгледаме в детайли всички тях, но нека все пак дадем няколко примера.
Носталгията е полезна за нашето психично здраве, но в определени дози. Макар и понякога да ни кара да съжаляваме по миналото, тя е способна да ни накара да преживеем отново хубавите моменти. Тя не просто ни припомня всички радостни преживявания, но сякаш е способна напълно да ни потопи в тях. Така ние изпитваме съвсем истински чувства на радост, въодушевление и може би гордост.
Носталгията може да ни вдъхне кураж в тежки моменти. Щом в миналото сме успели да постигнем значими неща, значи е напълно възможно отново да го направим. Носталгията и деклинизма ни привличат, защото те придават смисъл и стабилност на живота ни. Настоящето и бъдещето на несигурни. Те са пълни с неизвестни, а неизвестното и непознатото ни плашат. За противовес на страха ние естествено се обръщаме към миналото, където всичко е ясно фиксирано и с лесни за разбиране причинно-следствени връзки.
Деклинизмът обаче има и кофти последици. Освен очевидната, че спира развитието и естествения ход на събитията, деклинизмът може да ни хвърли в спиралата на самоизпълняващото се пророчество (среща се и като самосбъдващо се пророчество).
Самоизпълняващото се пророчество са нашите вярване или нагласа за нещо, които ни карат да действаме в синхрон с вярването си, така че рано или късно резултатите да потвърдят нашето вярване.
В контекста на деклинизма самоизпълняващото се пророчество може да приеме следната форма. Вие сте собственик на хотел, но сте твърдо убедени, че всичко отива по дяволите – къде заради covid-19, къде заради политическата обстановка в страната, къде заради нещо друго.
И тъй като всичко така или иначе става по-лошо, защо да инвестирате в хотела си? Струва ли си да измажете наново стените и да смените дограмата? Струва ли си да подновите чаршафите и възглавниците? Струва ли си да приготвяте питателна храна за гостите си? Съвсем не, тъй като е ясно, че съвсем скоро бизнесът ще умре така или иначе.
Малко по малко клиентите ви намаляват и вие сте принудени да хвърлите кърпата. Краят дойде, точно както предсказа пророчеството!
Но краят дойде, защото пророчеството го предсказа или защото действахме в съгласие с пророчеството и не направихме нищо по силите ни, за да задържим клиентите си?
Как да се предпазим от деклинизма?
Да се опазим от деклинизма е трудно, но не и невъзможно. Всъщност всеки човек е определени моменти може да изпадне в състояние на деклинизъм. Важното е обаче да не се задържаме твърде дълго в него.
Да избягаме от деклинизма е тежка задача, защото той е силно обвързан с емоциите ни от една страна, но и с евристиките и когнитивните ни нагласи от друга. Освен това знанието за деклинизма само по себе си не ни предпазва нито от него, нито от неговите последици.
Добър начин да се борим с деклинизма вътре в нас е целеустремено да търсим аргументи, противопоставящи се на нашите собствени твърдения и нагласи. Тоест, ако сме убедени, че светът е по-лошо място днес, отколкото преди 100 години, може би данни като тези биха ни помогнали да преосмислим преценката си.
Друга добра стратегия е да обръщаме по-често внимание на добрите примери, които постоянно ни заобикалят. Например можем да си водим дневник, в който да записваме всички хубави неща, които ни се случват. Така ще си изградим навика да забелязваме позитивната страна на живота и той ще загуби част от апокалиптичния си ореол.
Животът в миналото винаги изглежда по-прост. Но не трябва да забравяме, че тогава хората също са се сблъсквали с проблеми, макар и не като нашите. Това обаче не ги прави по-малко важни или стресиращи. В крайна сметка е характерно за всяко поколение да хвърля романтични погледи назад във времето.
За нашите родители е ясно, че по бай Тошово време е било хубаво. Но съм сигурен, че ако те задаваха въпроса “Преди по-добре ли беше?” на техните баби и дядовци, те щяха да кажат, че по царборисово време е било по-добре. А пък техните родители ще си държат на своето, че по фердинандово време е било по-хубаво. Ако можехме да попитаме някой човек след Освобождението същия въпрос, не бих се изненадал, ако чуем, че по Абдул-Хамидово време е било още по-добре.
1. Marie Sophia Nitzgen: Is there really so much trouble in the world?
2. Niklas Salmose: Nostalgia Makes Us All Tick: A Special Issue on Contemporary Nostalgia
3. Krystine I. Batcho: When Nostalgia Tilts to Sad: Anticipatory and Personal Nostalgia