Ибърският дял на Рила е сравнително непопулярен в сравнение с останалите дялове на Рила, но пък със сигурност има с какво да го запомните.
Ландшафтът значително се различава от Мальовишкия, да речем, и има леко исландкси тип – върховете са масивни, с мека трева по склоноветe. Камъни и зъбери почти не се срещат, отвесните скали са рядкост, а изкачванията са меки и полегати. Цялостното усещане е, че в определени моменти уж се движите, но пейзажът не се променя особено.
Може би и поради тази причина тук ще срещнете много животни, изведени по високопланинските пасища – основно овце, крави и коне. Дивите животни, които лично съм срещал по тези места са лалугери, кози и вълци, но зимно време съм попадал и на мечи следи.
Един от най-живописните кръгови маршрути в района включва върховете Ибър, Каменити чал, Сиври чал и Равни чал. Маршрут, който по някаква причина баща ми (който не гледа тенис) преди години нарече Големия шлем.
С двама приятели решихме да направим Големия шлем в края на септември и така да изпратим лятото. За този маршрут си отделихме целия ден и дори си взехме челници за всеки случай, които така и не се наложи да използваме.
Маршрутът е технически лек, поради естествената мекота на терена, но пък е продължителен, така че си иска едни 9-10 часа стабилно ходене. Можем условно да го разделим на 4 етапа.
Спортна база “Белмекен” – Зъбчето
Оставяме колата на спортната база и продължаваме по пътеката зад нея. Ако след около 5 минути стигнете до малко поточе, изоставена сграда и малко пресъхнало езеро, на прав път сте. От това място за пръв път ни се открива гледка към Зъбчето. Веднага щом го зърнете ще разберете откъде идва името му. Кажи-речи той е единствената по-забележителна скала в района, която закачливо стърчи над иначе облите планински била.
Отсечката от спортна база “Белмекен” до Зъбчето е най-стръмната и най-трудната част от маршрута и ще ви поизпоти. Хубавото е, че с всяка крачка ще се откриват все повече гледки към язовир “Белмекен”, Родопите, Пирин и Боздаг. В някаква степен дори е хубаво, когато най-върлите баири са в началото. Все пак в началото сме със свежи сили.
С моите спътници се успокоявахме, че поне изкачването е кратко и не би трябвало да ни отнеме повече от 30-40 минути. В крайна сметка след това ни очакваше дълга и почти изцяло равна отсечка до подножието на връх Ибър.
Зъбчето е един емблематичен връх за спортистите на Белмекен, които редовно го включват в тренировъчната си програма. През годините по маршрута съм срещал не един и двама български олимпийци и световно признати атлети.
Него ден пътеката към Зъбчето отново бе осеяна с туристи и спортисти. Туристите (като нас) задъхани пъплеха нагоре, а спортистите в привидно свеж вид вече слизаха обратно към базата. Вдъхновени от това утринно оживление не усетихме как се озовахме на върха.
На Зъбчето не се задържахме особено, поради две причини – духаше, а и вече бяхме набрали скорост.
Зъбчето – Ибър
Както споменах, от Зъбчето до подножието на Ибър следва почти изцяло равна пътека, която ще ви даде възможност да се възстановите от стръмното изкачване и да се подготвите за второто за деня. Тук маркировката е много добра – следвате пилоните, която ясно очертават пътеката към хижа “Заврачица” или просто вървите в посока Ибър като подминавате връх Каменити чал (на него ще се качим после), който ви остава вдясно.
Пътеката е много ясно видима и постоянно пресича малки поточета и изворчета, от които можете да си налеете вода, стига да сте сигурни, че наоколо няма изпражнения от коне или крави. Като цяло по този маршрут всички източници на вода са такива. Извори има много – особено по склоновете на Каменити чал, но през лятото местността се използва за пасищни животни и е възможно водата да е замърсена.
Ако следвате пилоните, след около 20-30 минути ходене ще стигнете до Мочурливото езеро (неофициално название). Там пилоните се разделят в две посоки – единият лъч продължава към Заврачица, а другия се отклонява надясно към Ушите и Каменити чал.
Ушите де факто е седловината между Ибър и Каменити чал. От нея започват изкачванията към всеки един от тези върхове.
До Ушите можете да стигнете и без да следвате пилоните чак до езерото. Някъде по средата на пътеката между Зъбчето и Мочурливото езеро ние се отклонихме от пътеката и поехме леко вдясно в посока Ушите, за да си спестим около половин час ходене.
От Ушите към Ибър започва едно полегато, но продължително изкачване, което на няколко пъти ще ви заблуди, че му се вижда края. Не би трябвало да ви отнеме повече от 30-40 минути спокойно ходене. Пътеката се вижда добре, а вдясно от вас ще започне да се отваря висока отвесна стена, която оформя североизточния профил на връх Ибър.
Съвсем малко преди върха ще забележите камара от камъни, под които е скрита метална кутия. В нея туристите са оставили тетрадка, играеща ролята на туристически дневник, в който можете да оставите своите мисли или поздрав към останалите. Върхът е масивен и доста обширен, а под него ще забележите Сухото езеро.
За наш късмет времето на Ибър бе слънчево и тихо. Това ни даде възможност да се отдадем на разточителен обяд, препричайки на слънце. Гледката от Ибър е впечатляваща за връх, който съвсем не е от най-високите в Рила – Пирин се вижда като на длан, както и Родопите. В ясно време съвсем отчетливо се очертават Мусала и Мальовица, както и цялата Витоша и язовир “Искър”.
Топлото слънце и обилният обяд като че ли малко отнеха от свежестта в краката ни, но все пак овреме метнахме раниците на гръб и се запътихме обратно към Ушите, от където ни предстоеше кратко, но съдържателно изкачване към Каменити чал.
Изкачването към Каменити чал не е нещо сложно, нито пък кой знае колко натоварващо, защото е сравнително кратко. Пътеката следва пилоните (зимна маркировка), така че няма как да се объркате.
Самият връх Каменити чал е по-нисък от Ибър е друглав, като пътеката минава през по-ниската кота. Вие, разбира се, можете да се отбиете и до по-високата, която остава малко вдясно от пилоните.
От тук натам ви очакват още две почти идентични изкачвания към съседните върхове Сиври и Равни чал. На пръв поглед изглеждат дълги, но ви уверявам, че съвсем не са толкова изморителни, колкото изглеждат. Ако пък сте с добра компания, съвсем няма да усетите как минавате от връх на връх.
Също така трябва да отбележа, че ако не искате да изкачвате Сиври чал, можете да го заобиколите от западната му страна. Имайте предвид обаче, че върхът е доста масивен, така че не съм сигурен колко сили ще спестите по обходната пътека. Ние минахме през върха и не съжалихме, защото гледките си струваха изкачването.
Интересното при Сиври чал е, че в подножието му ще забележите няколко малки езерца, които ми много горещо и сухо време стават почти напълно безводни. Друго, което трябва да отбележим е спускането по седловината между Сиври и Равни чал. Тази отсечка, за разлика от всичко до момента, е една идея по-технична. Слиза се по скален ръб, който далеч не е нещо страшно, но все пак трябва да се внимава. В този участък има и стоманено въже, което можете да използвате при преминаване, но не си представяйте Кончето или Павлев връх.
Ние с Рокси заобиколихме скалите от източната страна, защото тя от малка не харесва да ходи по скали. Реално обаче всеки може да премине съвсем спокойно, използвайки стоманеното въже за опора.
Ето, че дойде време за още една почивка преди последния връх за деня. Хапнахме, пийнахме и полежахме известно време на припек, преди да се отправим нагоре към Равни чал.
Изкачването отново следва пилони, но и тук имате опция да подсечете връх. Подсичането преминава по източния склон на Равни чал и се движи в посока връх Белмекен. През лятото тук не е необичайно да срещнете добитък, както и електропастири.
Големият плюс на обиколките в планината с компания е това, че времето минава по-бързо, а краката се движат по-леко. Големият минус е, че приказвайки, пропускаме почти сюреалистичната тишина на планината.
След цял ден приказки и къде задълбочени, къде не, разговори решихме на Равни чал да направим кратка почивка, но този път в комбинация с десет минутна медитация.
Медитацията не е универсално хапче и дори бих казал, че не е подходяща във всеки момент, но в спокойна среда сред природата определено има силно въздействие върху мен.
Затоврихме очи. Всеки се вглъби в себе си. Потънахме в безобразната тишина. Космическото представление, което се извърши в нас ни откъсна от земята, въздуха и препичащото слънце. Планината ни заля с тишина, за която нито подозирахме, че е възможна, нито пък бяхме подготвени.
Времето загуби значение. Осезанието за време изчезна. Останахме с проглушени от тишина умове.
Опитайте и вие.
След това непредвидено лирическо отклонение се заехме с останалата финална част от маршрута. А именно по-дългото от очакваното спускане през долината обратно към спортната база.
Първо се спуснахме по стръмния източен склон на Равни чал в посока връх Белмекен и след това просто следвахме течението на поточето в долинката в продължение на 2 часа и в крайна сметка съвсем малко преди мръкване бяхме обратно в колата.
Запис на целия маршрут в Strava можете да видите на този линк: https://strava.app.link/yI3nQgHfmOb