Да, знам. Можех просто да тръгна от Видин и да си спестя едни 300 километра по българските пътища. Само че не го направих, защото в моята глава всичко беше планирано стотици и хиляди пъти. Трябваше да тръгна точно от Велинград. От къщата, в която съм израснал. Да си налея вода от чешмата на улицата, точно както правех всеки път, когато излизах с колелото като дете.
Тръгнах от Велинград на 20 юни 2017 година. Може би закъснях малко, но след време установих, че за всичко си има причина. Първият ден започна почти по план. Не бях предвидил точно колко време щеше да ми е необходимо, за да прикрепя всичкия багаж към колелото. Също така не бях свикнал да карам велосипед, чийто багажник е натоварен с близо 20 килограма. Когато се опитах да тръгна, едва не паднах. Собственото ми колело не ме слушаше, не се подчиняваше на движенията ми, не желаеше да се движи в права линия. През целия ден тръгвах бавно, тежко, тромаво. Всеки път, когато се налагаше да спирам, стисках спирачките отдалече. Когато го бутах по стръмното изкачване към село Гуцал, то ме дърпаше надолу. И на няколко пъти почти успя да ме спре.
Както знаете, тръгне ли се на път, все ще се намери някой да ти закачи един здравец зад ухото и да ти лисне едно канче вода пред гумите. В моя случай това беше дядо ми. Той ме гледа известно време как се мъча да прикрепя всичко към багажника, пък не се сдържа и дойде да даде акъл. Въобще не ми дойде на ум, че това упражнение можех да го изрепетирам по-рано. Не, просто си въобразявах, че ще стана, ще закусвам, ще си пия кафето на спокойствие и после за нула време ще си метна багажа на колелото, ще му врътна педалите и после – пей, сърце! Слагам дисагите, обаче не остава място да прикрепя палатката между тях. Пробвам в обратен ред – пак не става. Дядо, като човек живял и видял малко повече от мене, набързо измисли работеща схема, която оттук насетне следвах неотклонно. Още не бях тръгнал, а вече уроците започнаха.
За да бъда честен, ще призная, че не бях минавал през по-голямата част от маршрута преди. За да стигна до София, се постарах да избера сравнително ненатоварени междуселски пътчета. По карта знаех откъде трябва да мина, но на практика се учех в движение. Още през първите трийсетина километра разбрах, че дългите велосипедни пътувания не са това, което показват интернет клипчетата. Никой не ти казва, че ще трябва тепърва да се учиш да постигаш баланс върху велосипеда; никой не ти казва, че дори най-лекият наклон се превръща в почти вертикален, след като си изминал повече от 50 километра същия ден; никой не те предупреждава за това, че всеки път, когато минеш през населено място, хората ще спират разговорите си, ще извръщат глави към теб и ще те наблюдават. Всеки ти казва, че е прекрасно, удовлетворяващо, красиво и лесно – това е така, само че го установих след няколкостотин километра.
През този първи ден преминах през доста населени места, къде обитавани, къде не чак толкова. Истински ме впечатлиха само две – Долна Баня и село Гуцал. Селото бе останало пусто. Без жители. Срещнах само една чешма. Тя беше така добра, че да пусне водите си за мен. Освежи ме, разхлади ме. За миг летните жеги изчезнаха. На мегдана имаше пенсионерски клуб със заковани врати. Срещу него се рушеше схлупената сграда на училището, гордо носещо името на Васил Левски. Прозорците бяха просто кухини, а дворът, обрасъл с висока трева, хранеше самотна овца. Красиво село на красиво място. Някога може би е било дом на красиви хора. Днес от тях са останали само красивите къщи и цветята, растящи свободно из дворовете. Напуснах го със смесени чувства, но с желание да се върна там.
Малко изкачване и после голямо спускане. Ха, добре дошли в Самоков! Или по-точно в циганската му махала. Движиш се пет километра сред коне, лайна и кучета и се озоваваш на главния път между Самоков и София. Чакат те 45 километра скука, ако не бяха шофьорите, които да ти разнообразяват въртенето. След почти три часа си в столицата. Първата крачка вече е зад теб. Тя е най-трудна, най-опасна и най-заблуждаваща. След нея вече се движиш леко.